Със Стефчо се запознахме през 86-та в завода за електроника, където и двамата работехме в технологичния отдел. Началничка ни беше една дребна и зла хубавица, омъжвана и развеждана незнайно колко пъти. Тогава Стефчо бе един от младите ни технолози, току-що завършил висшето си образование и разпределен в малкия завод за съобщителни елементи.

Външният му вид обаче съвсем не отговаряше на образованието, защото той по принцип не държеше на визията си. Беше пълничък мъж с доста добре оформено коремче и постоянно свлечени панталони. Те едва се крепяха на талията, защото той не притежаваше такава. От време на време прихващаше колана и ги повдигаше, при което портмонето от задния му джоб изпадаше. Докато се навеждаше да го вземе, пръдваше неволно, а след това се оглеждаше да не би някоя колежка да го наблюдава. Тънкият му летен пуловер бе целият покрит с мазни петна, непран и некърпен кой знае от кога. Не обичаше да се къпе и бръсне, затова пълното му месесто лице бе постоянно брадясало. Понеже не търпеше коса на главата си, тя бе остригана като на войник - новобранец.

Този му вид вбесяваше началничката ни и тя непрекъснато си отмъщаваше на него за реални или неволно сторени грешки в работата. Минеше ли, не минеше половин час и Стефчо биваше овикван като хамалин за щяло и нещяло.

Имаше едно нещо в характера му, за което винаги му завиждах, а именно - пълният непукизъм пред всеки и пред всичко. Така че всяко овикване минаваше като народна песен без заглавие край ушите му, дори и да предизвикваше смях и съжаление сред колегите му.

По онова време Стефчо се бе току-що оженил и идваше на работа с едни очукани съдинки за храна. Яденето вземаше от заводския стол, а през обедната почивка го носеше вкъщи. Знаех, че има малък син, но за жена си той въобще не говореше. Беше обаче любвеобилен към колежките. Правеше им комплименти и ги задиряше, за което получаваше по някой шамар или остър отговор.  Това разсмиваше много колегите му и бе повод за солени шеги.

Понеже в един клюкарски колектив, състоящ се от индивиди от женски пол, нищо не остава скрито, скоро се разчу, че Стефчо бил женен за лекарка. Каква е тази лекарка никой не узна, разбра го моя милост много години след запознанството ни.

Наистина, жената бе лекарка, но с психично заболяване-шизофрения, което не й позволяваше да работи. Как я търпеше, за мен винаги си бе оставало загадка. В моментите, когато й бе позволено да излиза от къщи, Руска ходеше до близкия пазар и просеше цигари от случайни минувачи. Спираше ги, заговаряше ги, смееше се неестествено, истерично и просеше. Точно затова Стефчо избягваше да съобщава каквато и да е информация за нея. Това си бе истинско човешко нещастие, защото да отгледаш дете в семейство с такава майка, си бе мъжки подвиг. Явно по някакъв начин Стефчо се справяше и като баща, и като майка. Това не го правеше герой, но му добавяше известни редки качества като грижовност, упоритост и постоянство. Към всичките тези бих добавил и селския инат, граничещ с досада. Беше много досаден, стига да започнеш да му ходиш по акъла.

През 90-те години заводът тръгна към ликвидация, подобно на многото заводи в нашия град. Моя милост успя да се премести в друг завод, но и той скоро бе закрит.

Стефчо обаче успя да се запази от безработицата, извършвайки професионален отскок в местния механотехникум. Приеха го за учител по практика, но трябваше да положи приравнителни изпити по педагогика. С тези изпити се справи успешно и горд с постижението си доби небивало самочувствие.

В редките ни срещи се хвалеше с педагогическите си похвати, със знанията си и се оплакваше от тъпотията на учениците.

„Диваци са, сякаш доведени от маймунски развъдник. Пушат и псуват, не четат, говорят в час и прегръщат ученичките. Ама аз си имам свой подход към тях. Бия наляво и надясно с една добре одялана пръчка, по ръцете, по главите, по гърбовете. Дресирам тия идиоти до дупка.“

На моята усмивка отговаряше разпалено: „Така трябва, иначе ще ти се качат на главата.“

„А теб не бият ли те?“ – осмелих се да го попитам.

„Смеят ли? Моментално свиквам съвет и ги изключвам от училище. Нека да си идат на село и да пасат овците и кравите на бащите си.“

Така минаха доста години. Бях се вече пенсионирал, когато случайно се срещнахме на улицата. Стефчо почти не се бе променил. Беше си останал същия фуклив досадник. Само косата му се бе леко прошарила, а от предните зъби липсваше един, което откриваше неприятна дупка в жълтите му немити зъби. Беше малко поотслабнал, изнервен и залинял.

„Уволни ме това копеле, директора. Уволни ме без основание. Мразеше ме и търсеше начин да го стори. Хвана ме да бия един ученик с пръчката. Не било педагогическо възпитание, демек. Ама, тия диваци от друго не разбират.“

„И сега какво? На борсата ли ще идеш?“

„Да, за известно време. Ще го съдя майната му и с копеле и ще спечеля делото, защото ме уволни незаконно. Имам си и добър адвокат, ама ми се разиграха нервите и хванах диабет от притеснение.“

„Ами със сина ти какво стана?“

„Не съм ли ти казал? О-о, разбира се, не сме се виждали отдавна. Той завърши елитната софийска гимназия по информатика и го избраха да учи в САЩ с държавна стипендия. Много умно дете се оказа, надмина ме по знания. Ама и аз не си поплювах. Натисках го с учене, обучавах го, компютър му купих и в игралните компютърни зали го водех докато не го запалих по ИТ техниката. Есента заминава за Калифорния. Колежът му е в ЕлЕй.“

На следващата ни среща Стефчо съобщи, че бил спечелил делото и бил върнат в техникума на работа, обаче сам не пожелал да иде. Бил много обиден на копелето, защото то било още там като директор и не искал да си къса нервите с него. Стигала му инвалидната пенсия, която му давали за диабета и пенсията на жена му. Нямало да работи докато не му дадели новата пенсия за трудов стаж. Синът му вървял в живота много добре, завършил колежа и го приели на работа в Гугъл. Знаел ли съм какво е Гугъл?

Знаех, разбира се и се чудех, защото там не приемаха случайни хора, още повече чужденци. Трябва да е наистина много умно това момче.

…

Годините минаваха. Срещите ни със Стефчо зачестиха, защото и двамата имахме доста свободно време, аз като пенсионер, а той поради избрания статут на безделник.

Има една улична закусвалня на „пазара Леонов“. Там правеха много вкусни банички. Бях чест посетител на тази закусвалня. Купувах си баничка, сядах на една пейка далеч от сергиите и я изяждах с охота. Една сутрин видях моя колега да яде баничка седнал на пейка близо до чешмата. След като довърших закуската, реших да му се обадя. Той се засмя доволно, изтри омазаната си брада и седнахме на моята пейка.

„Ще знаеш, че с моя син извадих голям късмет в живота. Нали ти казах, че работи в Гугъл. Ходи непрекъснато по международни конференции, я в Лондон я в Токио. Получава много пари, защото заплатата му на началник отдел там е фантастична. Праща и на мен толкова, че да си позволя екскурзии в цяла Европа. Подари ми и таблет та да се чуваме и виждаме, без да ползваме телефон. С него могат да се правят снимки и клипове. Дай да се видим и да ти покажа къде съм ходил на екскурзии. Вече не ми се стои в тази западнала Враца. Мине не мине месец, и съм я по Мадрид, я по Виена, сам или със сина. Когато има конференция, той ми купува самолетния билет и се срещаме в съответната столица. Синът си изнася докладите, а аз се разхождам и гледам забележителности.“

„А научи ли поне някой западен език?“

„Нямам време за това пък и нямам желание. Екскурзоводът ни превежда, а когато съм със сина, той говори на английски, който е разбираем за всички. Ако се наложи да обяснявам нещо, ето ги двете ръце, ръкомахам и чужденците ако не ме разберат поне се смеят.“

„Типичен Бай Ганьо си!“

„Нещо такова се получава…“ – Стефчо не се обиди на последната ми забележка.

„Хайде да се видим утре тук, ще ядем банички и ще ти покажа клипове от местата където съм ходил.“

Разбрахме се. На другата сутрин кацнах пак на пазара, купихме си със Стефчо по една баничка, изцедихме по чашка от евтиното кафе на кафе-машината и седнахме на отдалечената пейка. След като изядохме баничките, измихме ръце на чешмичката и Стефчо извади от една дълбока торба старичък таблет. Започна да прелиства страниците и моя милост с интерес заразглежда интересния снимков и видеоматериал. А там се виждаше: Стефчо пред катедралата в Кьолн, Стефчо на плажа в ЕлЕй, Стефчо пред игралните казина в Лас Вегас. Бре, бре! Тоя Стефчо наистина не лъжеше!

„Хайде да те водя на екскурзия в Гърция! Заминавам през септември. Струва само 340 лв. Тръгвай с мен!“

„Абе, ти шегуваш ли се с мен? Аз едва закърпвам месечния бюджет с тая малка пенсия, а ти ми говориш за екскурзия.“

Стефчо сякаш не ме чу. Продължи да ме увещава с една досадна настойчивост, докато не ми писна и му отговорих: „Може, но ако ми платиш ти екскурзията!“

Това го накара да млъкне. Явно не бе преценил нещата добре откъм двете страни. Синът му изпращаше пари за всяка екскурзия и това го караше да мисли, че всеки е в състояние да пробва подобни удоволствия.

„А Руска не водиш ли я с теб?“

„Ти чуваш ли се, бе? Та тя ще ме изложи още на летището… Ходя си сам, а нея оставам тук. Давам й по малко пари. Уредил съм една жена да я гледа. Доведох я до тукашната баничарница и сутрин идва да си купува баничка. Какво прави друго, не ме интересува.“

„А сина ти не пита ли за нея, как е и с какво живее?“

„Пита, и какво от това? Той си я знае. Тя няма да се промени. Тая душевна болест не се лекува.“

Стана ми жал, както за жената, така и за сина й. Стефчо ми бе ясен от едно време. Той сега живееше втората си младост. Ходеше по екскурзии, посещаваше културни забележителности, музеи и казина, нещото за което бе мечтал през целия си живот. Това му бе станало новото и интересно хоби, благодарение на благосъстоянието на сина му.

„Ще се жени, синът ми де… Доведе и момичето да го видим. Хубавичко е, американче. Идеше ми да го щипна по дупето, ама не посмях, заради сина. На Коледа ще правят сватба в ЕлЕй. Ще водя и Руска, ама как ще бъде там с нея… не зная. Я виж сега какво ще ти пусна, гледай и слушай. В Ю-туб има всичко.“

Стефчо отвори една страница с таблета и от него прозвуча игривата народна мелодия:

„Цъфнало е-е цвеке шарено-о.

Цъфнало е-е цвеке шарено-о.

На момино-о, на моминото пенджере-е…“

Той щракна с пръсти, сложи едната си ръка на врата, отвори оная ми ти уста с паднал преден зъб и запя тихичко в такт с певицата.

Едно едро, полусляпо и старо куче се появи отнякъде, приближи и заоблизва трохите от изядените банички. После легна на няколко метра от нас, заслуша се и ни загледа с тъжен и отчаян поглед.

При следващите ми посещения на пазара, отново го видях. Явно тук намираше храна. Една жена от сергиите го  нарече с името Мими.