Да напасеш душата си

ДА НАПАСЕШ ДУШАТА СИ

     Най-после сред природата. Художникът припряно подготвяше етюдника си за работа. Красотата на майския ден разпалваше въображението и амбицията му за творчество. Платното е поставено на мястото си върху статива, четките са подредени, налят е терпентин. Пръстите на майстора нетърпеливо изстискват боя от тубите върху почистената, готова за работа палитра. Острата миризма на терпентина се врязва в благоуханните аромати на пролетта, като чуждо тяло. С широк замах на четката, върху белотата на платното, се появява контурът на далечния примамлив връх. И някак плахо в белотата грейва първото цветно петно. Нататък всичко тръгва бързо, защото дълго е обмисляно. Но в шеметното единение с природата, възможно ли е мисълта дълго да води чувството – то блика като пролетен поток и повежда устремно ръката. Мисълта го следва под напора на вдъхновението.

     Художникът танцуваше върху платното с четката - танцуваха очите, душата, и пееше сърцето му сред този дивен кът. Той се чувстваше неразделна част от цялото и сам бе цялостен и единен в него – напълно, както никога досега. Нищо не нарушаваше хармонията между твореца и природата. В дълбокия си унес не бе усетил кога зад гърба му спря друг човек, вперил неразбиращи очи в платното.    

    - Върви ли работата? - попита натрапникът.

   Художникът се сепна и се обърна изненадан. Угасна в миг магията на единението.

     - Върви - отвърна кратко и без желание той.

    - Чудя ти се, защо не си излязъл тук да пасеш крава или коза в тази луднала зеленина, ами се занимаваш с непотребни щуротии!?

    - Ами аз нали си паса кравата – усмихна се снизходително творецът и погледна събеседника си лукаво през присвитите цепки на очите си.

      - Шегуваш се. Не виждам никаква крава тук. Дори и нарисувана не виждам.

     - Паса кравата на своята душа, приятелю - отвърна майсторът на четката и потъна отново в работата си, като завърза нишката на скъсаното единение с природата.

     Пастирът, застанал зад него, прехвърли гегата от едната в другата си ръка и като пристъпи неразбиращо от крак на крак, побърза да се отдалечи, като промърмори:

     - Пасял кравата на душата си!? Ама, че глупост. Сигурно го е ударило слънцето в главата – заключи той и забърза след козите, които с бръстене навлизаха в младата зеленина на храстите в покрайнината на гората.