Да поблагодариш или да проклинаш

Искряща кръв капе по гладкото острие. Молекули ДНК се плъзгат по студената стомана и се размазват по плочките. Образувалата се форма смътно наподобява сърце. Донорът прави крачка и стъпва върху него. Отнякъде се чува баладичен рок... той бълнува от кръвозагубата. Вглеждайки се по-добре в жертвата, разбирам, че това е момиче. Късо подстригано, не много красиво, но защо виждам това? Нещо ме тегли, строполен ангел в река от сълзи на рози. Искам да й помогна, но тя ще рече ли? Сама си го причини, но аз я открих.  Моята душа я позна. Спри. Недей си отива. Аз те познавам, не мога без теб. Само миг остани и познай ме и ти. Ангелът надига за последно гърди и заспива без да продума. Очите - широко отворени, впити в мен - прокапаха. Музиката спря. Образът изчезна. Всичко бе свършило. Лек вятър подухваше снагата ми. Краката бяха вкочанени от студените плочки. Срещу мен стоеше ножът. Нещо в мен бе умряло.