Да се върнем на темата

Накрая на света, или в началото на мислите ми, живееше едно малко момче. Наричаха го Мъртъвчо, тоест аз знаех, че е така. Тоест, така е! Аз съм това момче, или по-точно голямата част от мен е това. Мъртъвчо е нещо като тумор, расте за сметка на всичко останало, което съм или можеше да бъда. Запознахме се отдавна. Някъде, вече не помня къде точно. Каза ми неща, които не мога да забравя. Каза ми ги, когато бях малък и тичах по изгорените от слънцето треви, каза ми го и когато тревите бяха окосени, а аз стоях между тях и полупълната талига с мъртви стебла. Казва ми го и сега, когато вече Той и Аз са едно и също.

–Алилуя, братя и сестри!

- Алилуя! - отговаря Мъртъвчо.

Гледа иконата, на която „Дърт пергиш бере круши”. После коленичи и се кръсти с вкочанените си пръсти. Хорът пее нещо на Васко Кеца и всички повтарят като в транс определени абзаци от парчето. Монотонно е - биенето на камбаната и похъркването на енориашите. „Пак е сутрин”, мислят си някои. Другите знаят, че е тъжна зимна вечер. Откъснатото листо не може да спре да пада. Мъртвите си остават спящи и безчувствени. Слънчевите лъчи са просто мрачни мисли. Някога не е било така, някога – някъде.

- В приказките може би?! -трескаво попита Мъртъвчо.

– В мислите. – му отговори дрямката на слънцето.

Детето погледна тъмната страна на луната и се разплака. Хвърчилото продължи полета си още малко и след това се отпусна на поляната. На никой не му се говореше. Слънцето сипа още „по едно” и всички се чукнаха. „За какво пием?” си помисли Мъртъвчо. „За какво пием?” си помисли Слънцето. „За какво пием?” си помисли Луната.

– Защото днес е денят на мъртвите - им отговориха Изгревът и Залезът в един глас.

Мълчанието е времето, в което се раждат мислите. Без крясъци и възпълни медицински сестри.

– Честито сега ти се е... мамата!  

- Благодаря, да ти го начукам, Бъдеще!

Бъдещето е една неясна и самотна метафора. Също като утрото... Пингвинът се приближи до екрана и ядосан натисна дистанционното. Настъпи тишина, около половин час „според Йон, разбира се”. Времето е разтегливо понятие. Ябланската халва също. Пичът е бил откровен, като го е писал. И аз откровено съм го чел няколко пъти. Питайте пингвина, ако не ми вярвате. „Утрото е по-мъдро от вечерта” - нима децата са по-мъдри от възрастните? Със сигурност не са толкова „сдъвкани и изплюти”. Помия и Содомия седяха на олющената пейка и си говореха. Пак за тези неща, разбира се. Доволно потриваха силиконовите си фалоси, като от време на време си плюеха на мазолестите длани. Всички птици са куку, но само едни кукуригат!

- Кои? - попита Попита.

Никой не я забеляза. Мъртъвчо се прозя и отиде да си ляга. Чувстваше се страшно изморен и суровата земя го разбра и прегърна крехкото му тяло.