Накрая на света, или в началото на мислите ми, живееше едно малко момче. Наричаха го Мъртъвчо, тоест аз знаех, че е така. Тоест, така е! Аз съм това момче, или по-точно голямата част от мен е това. Мъртъвчо е нещо като тумор, расте за сметка на всичко останало, което съм или можеше да бъда. Запознахме се отдавна. Някъде, вече не помня къде точно. Каза ми неща, които не мога да забравя. Каза ми ги, когато бях малък и тичах по изгорените от слънцето треви, каза ми го и когато тревите бяха окосени, а аз стоях между тях и полупълната талига с мъртви стебла. Казва ми го и сега, когато вече Той и Аз са едно и също.
–Алилуя, братя и сестри!
- Алилуя! - отговаря Мъртъвчо.
Гледа иконата, на която „Дърт пергиш бере круши”. После коленичи и се кръсти с вкочанените си пръсти. Хорът пее нещо на Васко Кеца и всички повтарят като в транс определени абзаци от парчето. Монотонно е - биенето на камбаната и похъркването на енориашите. „Пак е сутрин”, мислят си някои. Другите знаят, че е тъжна зимна вечер ...