Георги си обичаше работата. Багерист беше. Това бе учил, това бе и работил през целия си живот. Вече тридесета година караше в рудника. Там се познаваха истинските мъже и затова на Георги му харесваше толкова много. Долу, пред скалата и пред машините всички са равни. Няма значение дали имаш вуйчо владика – мъж ли си, оправяш се, почнеш ли да се правиш на тарикат, нито те уважава някой, нито можеш да се оправиш с работата... И рано или късно изхвърчаш.
Малко бяха тия като Георги, дето толкова време се бяха задържали там. Имаше мъжкари, истина е, ама и за тях беше трудно всеки ден да се борят с рудника. Там ти трябва здраво тяло, силна психика и малко от малко да ти се отдава да разбираш машините, не да ги управляваш, а да ги разбираш. А там едни машини... Катериш се 15 метра, за да си достигнеш до кабината! Цели чудовища, стоманени дракони. Едно грешно движение и вече рисуваш нечий живот.
За толкова години сред машини, камъни, прахоляк и истински мъже Георги беше научил едно и често го повтаряше на младите багеристчета, които му пращаха да се учат при него: „Машината е като жената, ако ти я слушаш и тя ще те слуша!”. И беше прав. За него да успее във всеки един момент да чуе дишането на своят стоманен дракон, да усети пулса на желязното му сърце беше жизнено важно.
Много момчета минаха покрай него. Някои се задържаха, други не успяваха да се преборят с камъка. Той обаче оставаше, винаги оставаше. Година след година продължаваше да мачка с грубите си работни обувки ту ледено студена вода, ту разлята грес, ту сняг и поледици, ту лепкава кал, в която краката ти потъват и всяка крачка правиш с усилие.
И на това беше започнал да се вижда краят. За добро или за лошо, като миньор щеше да се пенсионира на 51 години. Оставаха му още 3 години работа, но те му се виждаха нищожни на фона на изминалите 30. Тялото вече не му служеше както едно време. Тежката работа и тия отрови, които го заобикаляха, си бяха казали думата и сега той се уморяваше по-бързо и всичко му се струваше по-тежко. Той обаче не беше от тия, дето мрънкат и затова продължаваше мълчаливо да изпълнява задълженията си.
Често поглеждаше с носталгия към миналото, където беше все още млад и здрав като бик. Най-хубавите си години беше дал на това предприятие, но не съжаляваше. Замисляше се и за времето, когато всичко това щеше да е зад гърба му и нямаше нито да чува рева на машините и крясъка на планината, когато от нея се откъсва поредния каменен къс, нито отново да помачка с грубите си работни обувки рудниковата лепкава кал.
И от друго се свиваше сърцето му. Георги имаше един син, който вече се беше оженил и имаше две деца. Снахата беше слабичка, болнава, особено след второто раждане едва се повдигаше от леглото. Синът не можеше да си намери постоянна работа и поработваше тук-там за по месец-два. През останалото време Георги ги хранеше.
От две години се опитваше да уреди момчето в рудника. Водеше го със себе си на работа и му показваше това-онова. Беше възприемчиво и се виждаше, че работата го влече. Георги през ден говореше с началниците на смените, че и с техните началници, ама те все го лъжеха. Ха днес, ха утре, ха другия месец... И Георгьовият син все не го назначаваха.
Последните 3 години в рудника за Георги се изнизаха бързо и неусетно и той се пенсионира. Синът му още стоеше без работа и гледаше баща си като гладно куче да му каже „Хайде, качвай се утре в рудника и започвай работа!”, но тия думи все не идваха. Георги не спираше да се бори. Беше създал приятелства и връзки и искаше да ги използва по възможно най-добрия начин, но баламосването продължаваше.
Когато за пореден път той се качи до рудника, за да уговаря назначаването на сина си, охраната го спря на портала и го отпрати. Георги се прибра оскърбен и унизен, но не спря да се опитва. Пак ходеше до рудника, пак се опитваше да се свърже с някой от бившите колеги, с някой началник, но не го пускаха. Посещенията му ставаха все по-редки и ненатрапчиви... И все стигаше до портала, който цели 33 години гордо бе преминавал, но нито крачка по-нататък.
© Нона Всички права запазени