Да сънуваш, че сънуваш, че си мъртъв

Една нощ заспах, а когато се събудих, открих, че до мен си легнала ти. Бях много учуден и отначало си по-мислих, че сънувам. След това обаче разбрах, че всъщност съ-нувам, че сънувам. Или беше обратното? Не помня. Спом-ням си само как сдържах дъха си, за да не ти тежи, как се боях да мигна, за да не се събудиш случайно от резкия шум, и как се страхувах да те завия, да не би да стресна, без да искам, онези гъ-лъби, които сънуваше. След това изведнъж ми се присъни пиано. Знаех, че е глупаво да сънувам, че сънувам такива работи, когато мога да сънувам, че сънувам теб, и се помъчих да се събудя от втория си сън, за да продължа да изпитвам онази неземна сладост от открадна-тите мигове на първия. Не че успях кой знае колко. По прин-цип съм слаб човек и дори в съ-ня си не мога да сънувам, че съм силен. Ако бях силен, щях с едно стисване на зъбите да уни-щожа това сълзливо пиано, ко-ето се бе изхитрило да научи най-тъмните входове към ду-шата ми, да влиза нагло там и да разбърква всичко с безчувст-вените си клавиши. Може би щях да го заменя с испанска ки-тара. Или с електрическа кита-ра. Или с конски тропот, който понякога е доста по-музикален от подобни сърцераздирателни звуци.

Само че съм слаб. Затова продължавах да изслушвам с мазохистична наслада плача на пианото. А ти продължаваше да спиш с разпрострени из ця-лото легло ръце като някаква гигантска птица в полет. Исках да те целуна, да помилвам косата ти... И други неща ми се искаше да направя, но това ще-ше да е все едно да залееш про-изведение на изкуството с кофа блажна боя. Затова продължих да те гледам. Беше толкова кра-сива. Въпреки че беше само сън. И то не само мой сън. Не-зависимо от това ми беше хуба-во.

Изведнъж към тези два съня се примеси още един. Този, тре-тият сън, миришеше на свежа трева и цигарен дим, на брачно ложе и на пръст от гроб... Не бих могъл да ти го опиша. Сънувах, че сънувам, че сънувам твоята сватба. Изведнъж глава-та ми се пропука. Усетих как се разпадам - като стъклен витраж в някаква църква, по който някое немирно богомолче с хвърлило камък. Първо се раз-паднаха краката ми, така че не можех да избягам от съня си. После се разпаднаха ръцете ми и по този начин окончателно пропадна идеята ми да те пога-ля по хвръкналата на всички страни немирна коса. След това се разпаднаха очите ми и ми донесоха като коледен подарък промишлено количество мрак. Ушите ми също опадаха на къс-чета стъклени сълзи, но омраз-ният Менделсон продължаваше да кънти в главата ми. Когато усетих, че и сърцето ми започва да се разпада, не издържах. Скочих от леглото, грабнах ре-волвера, пълен със сребърни куршуми - единствената ми за-щита от явяващите се в съни-щата ми демони с вен-чални халки и вампири с официални костюми - и гръмнах в слепоочието си пет-шест пъти. И трите ми съня се разпиляха на късчета с болезнен писък. Паднах до теб. От дупки-те в черепа ми струеше алена като обич кръв. Ис-каше ми се да заплача, но навреме се сетих, че вече нямам очи. А ти продъл-жаваше да спиш.

На погребението ми дойдоха само четири човека. Отначало ми беше тъжно, след това обаче се засмях с глас.

Поне сънищата ми преста-наха. Сега вече мога просто да спя мъртвешки, без да се при-теснявам, че посред нощ в она-зи светая светих - съня ми - ще се появиш ти. Единственото нещо, което сънувам, че съну-вам, е твоята усмивка. Но не я свързвам с нищо повече. Няма ги вече онези две зелени очи, заради които често се будех, об-лян в ледена пот.

Ето че и в смъртта имало нещо полезно и рационално. Чудя се само какво ли ще стане, когато се събудя и престана да сънувам, че сънувам, че съм мъртъв. А може би това не е сън... Не знам. Трудно е да раз-съждаваш върху философски проблеми, когато си мъртъв.