Забогатях, народе! Забогатях!!! Ударих кьоравото дето се вика! Не ми ли вярвате?
Ето значи как става така, че късметът ти се стоварва като кълбовидна мълния в спалнята на Маргарита Михнева!
Отварям си аз вчера единия от 10-ината имейла, които съм си регистрирала, и що да видя! Две непрочетени писма. Само! При условие, че не съм влизала там от има-няма три месеца. (Хубаво е да си търсен!)
Погледнах аз заглавията и... се втрещих от изумление.
Писмо №1: „Печелите 750 000 евро. Честито!”
Á стига бе! Аз?! 750 000?!?!... По примера на моя идол и гуру професор Вучков, на ум възкликнах: „Гледам и не вярвам на ушите си!” Единственото, което така някак си ми помрачи радостта, беше една гадничка мисъл – май и преди съм чувала истории за такива печеливши, които в последствие се оказват забъркани в нелепи ситуации или олекнали откъм спестявания. Обаче г-н Франсиско Торес много настоятелно ме уверяваше, че парите са там и само чакат да кажа дали си ги искам или не. Кеф ми по банков път, кеф ми с чек.
Запретнах аз ръкавчета, изпуках нежни пръстчета, отворих един онлайн-преводач (че с английския съм много на „Вие”) и се заех да сътворя отговор, достоен и за перото на Хемингуей. Така и така, Франсиско, кáжи сега как да си взема сухото! Не минаха и пет минути и получавам отговор. `Ма той направо преливал от щастие, че ме е намерил! (И аз така щото. Направо си нямаш идея как ти се радвам, Франсиско, миличък!...) `Ма още днес сме щели да оправим подробностите. (Сигурна съм – да.) Веднага ми пращал парите. Само да му пратя имена, адрес, телефон (?), номер на лична карта и шофьорска книжка (???) и номер на банкова сметка (ха-ха-ха!).
Съответно от моя страна леко кретенски отговор: „`Ма аз... такова... нямам шофьорска книжка, нито пък банкови сметки.” (О`кей! За това последното откровено си излъгах, но мама ме е учила да не давам номера на сметки дори на себе си.) Пък и някак си не ми се ще по интернет да пращам тия данни - рисковано е. Не че се съмнявам в почтеността на г-н Торес. Не!!! Не съм си го и помисляла! Убедена съм, че той веднага би ми пратил тия 750 000 евро да си ги харча със здраве. Ама нали съм си параноя... Пък и всички знаем какви лоши хора има из виртуала... Нали ме разбирате, г-н Торес?... Та предлагам значи безопасен вариант. Упълномощавате някоя българска банка да Ви представлява, аз подписвам документите при тях и... чисти сметки – добри приятели!
Не знам дали ме разбра, ама не ми писа повече.
Та докато чаках отговор, отварям второто писмо.
Писмо №2: „Чичо Ви умря. Честито!”
Тука започнахме далеч по-скромно. Просто някакъв тип на име Патрик Чан от не знам си коя китайска банка много държеше да станем приятели и бизнес-партньори. Ега ти късмета значи!
Та пак справка с преводача и... „За мен ще бъде удоволствие!” (Представете си само!) Кратко, ясно и най-вече неутрално. `Щото... нищо не се знае, нали така?
И получавам второ писмо, този път с размерите на кратък разказ. То такова си и беше всъщност.
Значи през 2001 година непознат (поне за мен) иракски милионер инвестирал 18 милиона в банката на г-н Чан. Впоследствие обаче иракчанинът взел, че загинал през 2005 година в комплект с цялото си семейство и... парите останали безстопанствени. Нямало посочени близки (нито далечни) роднини. Та банката вече започвала да се притеснява, защото трябвало да върне парите. (Банка да връща пари? И това ако не е чудо на чудесата, не знам кое ще да е.) Впрегнали се в работа и voila – появило се моето име като някакъв далечен наследник.
Мамка му и прасе, ако трябва да цитирам класиците!
Все съм знаела, че фамилията ми е по цигански плодовита, ама че чак в Близкия Изток сме се разселили вече – това не съм го и сънувала. Да не говорим пък за това, че съм имала чичо-милионер. Красота! Просто шедьовър!!!...
Чета аз по-нататък. За това време 18-те милиона са станали вече 20. И Патрик Чан трябва да се отърве от тях, ама нали... така... по втория начин, ако може... Та сделката е следната. Да му пратя аз „безопасен” банков акаунт, където той уж да ми ги преведе. После делим. 30 на 70 в негова полза, защото е family man и трябвало жена и деца да храни все пак, пък е криза...
А, не. Как така! Чичо Азис (Сериозно! Така се е казвал.) си е мой чичо все пак. Искам си всичките 20 милиона! Обаче нали съм добра душа, навивам се и на този вариант. Халал да са му на Патрик милионите – да е жив и здрав да си ги харчи.
И спретнах аз отговора. Така и така, на разположение съм, ама какво имате предвид под „безопасен банков акаунт”? Имал предвид да му пратя номера на моята банкова сметка. Каква изненада! Бас хващам обаче, че той е останал по-изненадан от мен, когато е прочел изявлението ми, че нямам банкова сметка. Съответно последва предложение да си открия такава и да му пратя данните си, на което аз отговорих с отявлено идиотското: „Защо да Ви пращам данни, които така или иначе не Ви трябват? Не може ли само номер на сметка? Защо трябва да Ви пращам имена, адрес, телефон и т.н.?” С други думи, ти прати мангизите, пък аз ще ти препратя твоя дял. Доверие за доверие един вид.
И този повече не ми писа, ама аз не съм изгубила надежда. Сигурно търсят безопасни начини да ми пратят парите. Сигурна съм!
P.S.: А сега сериозно! Не се връзвайте на такива „доброжелатели”! Няма начин да спечелите от лотария, за която не сте си купили билет или в която поне да не сте се регистрирали онлайн! Нито пък има реална вероятност точно Вие да сте единствен роднина и наследник на иракският милионер Азис-не-знам-си-кой. В интернет има безброй истории за хора, които са повярвали и са останали без спестявания или по-лошо – данните им са били използвани за финансови измами в чужбина. Показателен е примерът с госпожата, която получила сметка за ампутирания си крак от една болница и се наложило да отиде лично при директора на болницата, за да докаже, че си има два крака и не е ползвала този род услуги в съответното заведение.
И за протокола само: Днес получих още две бомбастични писма, че печеля от 100 000 до 1 000 000 евро в различни лотарии в Испания и Холандия. Мисля отговора ми и на тях да е същия като към Франсиско Торес, а именно: „Данните ми по Интернет ще ги видите през крив макарон! Много поздрави!”
© Валентина Вълчева Всички права запазени