Лятото отмина, а с него си отиде и тя. Както винаги останаха само спомените, някъде там на каменните стълби в парка, на хладния пясък рано сутрин, на счупената пейка под дървото и в песните, които слушахме. Времето остана топло и някак задушно. Потиснатото съзнание в хармония със сезона потъва между купестите облаци на самотата и имам чувството, че още усещам уханието на познат парфюм. Седнах на спирката и ми се стори, че всички, които вървяха бяха някак си самотни. Погледите им бяха впити в празните дупки по асфалта, които всеки момент щяха да се превърнат в локви. Дори и да се срещнеха нечии очи за секунда, която ти се струва дълга, те намираха празнота. Затова и бързаха да погледнат пак надолу, защото се чувстваха предадени. Така виждах нещата, а може би бях празен аз. Може би всички бързаха, опитваха се да избягат от нещо или не искаха да закъснеят, или вървяха машинално, без да мислят. Още не започваше да вали, а в далечината проблясваха светкавици. От време на време подухваше хладен вятър, колкото да наруши задуха, да се впие през кожата и да напомни за едрите капки, които щяха да се изсипят скоро. За миг настръхваш и се чувстваш уплашен от това, което предстои, но после разбираш, че е нещо неизбежно и напълно нормално.

Искам пак да е лято, да мирише на лято. Говоря за онзи аромат, който гали ноздрите след дългия и горещ ден, когато знойната жега си е отишла, когато небето е ясно и лунната пътека свети и чака поредната авантюра на непознат пътешественик, когато бризът е приятно хладен и соленият дъх на морето прониква в плътта сякаш през коприна, когато вълните разстилат водата и после бързо се прибират заедно с написаните истории по брега, за да ги отнесат със себе си. Когато листата потреперват вкупом и нежно въздишат от удоволствие, когато от земята лъха топлината на слънцето и с всяка стъпка подсказва за утрото, когато танцът с нея никога не свършва… дори и музиката да е спряла, дори и гласът на певицата отдавна да звъни по празните чаши на малкия ресторант срещу морето.

Тръгвам към мястото, което ще ме отведе при спомените. Знам, че ще ме боли, но ние хората често бягаме от проблемите или си намираме нови, защото ако всичко е просто – няма да е вълнуващо! Затова когато запълним празнина ни става отегчително и тутакси решаваме, че трябва да отворим нова. Истината е, че сме така устроени – винаги да търсим нещо, за което си струва да страдаме точно колкото сме се радвали, а дори и малко повече. И тогава, сред хаоса от оплетени чувства и мисли, го виждам. Спирам и се взирам - беше увяхнало. Сещам се, че и друг път съм го забелязвал и е било толкова красиво, но не съм му обърнал внимание. Много на брой пъти съм минавал покрай него, но никога не съм се вглеждал искрено. За мен то беше поредното цвете в голямата градина. Посядам при него, изследвам го в детайли и ми изглежда тъжно и недооценено. Стоя и си мисля за това цвете, за начина, по който е гледало към слънцето, как са го докосвали лъчите, за очарователното му ухание, за нежните цветове, за това как е било уникално и в един определен момент е било най-красивото цвете. Чувствам се виновен. И въпреки това, въпреки всичко хубаво, времето си минава и то е останало там, сред другите растения, но някак си само. И колкото и да са му се радвали и хвалели всички, то не остава вечно, както наивно ни се иска понякога. Тръгвам към него, за да го откъсна, но нещо ме спря. Усещам, че не съм аз правилният човек. Тръгвам си и решавам, че този път ще оставя спомените си без мен.

Прибрах се без да мисля за нищо, погледах небето и заспах късно, или може би рано, кой знае, но все още не беше заваляло. На сутринта се събудих и първата ми мисъл беше за цветето. Прииска ми се да го видя пак и след като станах се спуснах по познатия път, но без да гледам хората, без да търся спомените. Беше валяло и във въздухът се усещаше свежест, олекнало му бе на времето. Когато стигнах до мястото, то не беше вече там. Почувствах се странно, сякаш имаше какво още да си кажем, сякаш не трябваше да го оставям. Въздъхнах, явно така е трябвало да стане. И тогава чух глас: някой ме попита, дали търся него. Повдигнах глава и вперих очи в нея, държеше цветето усмихната, държеше го така, сякаш е направила нещо нормално - и може би наистина беше. Погледът ѝ не бе празен, а жаден да опитва, търсещ, буден и копнеещ за нещо, жив и истински. Беше друга по свой начин, не беше като останалите, беше различна. Каза ми, че на мястото на цветето ще поникне ново, така ставало в природата. Е, не може да сме убедени, но няма как да разберем без да опитаме. И да почакаме, поне малко, пък каквото стане…
Изправих се тъкмо когато лъчите на слънцето пробиваха през облаците. Тогава ѝ повярвах. Изведнъж се почувствах по-буден, по-жизнен. Думите ми изпревариха и я попитах директно, дали иска да се разходим по мокрия плаж… и тръгнахме, първо тя ме послуша, после аз нея. Докато говореше си мислех, дали открих нова мечта или пък бленувах хубав сън? Няма значение какво е, времето си минава. Пак не спрях при спомените… защото ми беше приятно.