Лятото отмина, а с него си отиде и тя. Както винаги останаха само спомените, някъде там на каменните стълби в парка, на хладния пясък рано сутрин, на счупената пейка под дървото и в песните, които слушахме. Времето остана топло и някак задушно. Потиснатото съзнание в хармония със сезона потъва между купестите облаци на самотата и имам чувството, че още усещам уханието на познат парфюм. Седнах на спирката и ми се стори, че всички, които вървяха бяха някак си самотни. Погледите им бяха впити в празните дупки по асфалта, които всеки момент щяха да се превърнат в локви. Дори и да се срещнеха нечии очи за секунда, която ти се струва дълга, те намираха празнота. Затова и бързаха да погледнат пак надолу, защото се чувстваха предадени. Така виждах нещата, а може би бях празен аз. Може би всички бързаха, опитваха се да избягат от нещо или не искаха да закъснеят, или вървяха машинално, без да мислят. Още не започваше да вали, а в далечината проблясваха светкавици. От време на време подухваше хла ...