- На екс!

- За твое здраве, Дичо!

- И за твое, брато! Давай преди да са се прибрали Клеопатрите. Ще си поживеем спокойно докато ги няма.

- Ти колко даде на твоята? - полюбопитства Дичо.

- Защо аз да ѝ давам, да не ми е любовница! Каквото си е изкарала, това ще харчи. Оня нейния атлет има фитнес с някакъв ортак – отговори Петър – той да ѝ дава!

Двамата мъже бяха израсли заедно, заедно бяха в училище, заедно тренираха футбол. Биеха се, караха се, но не се разделяха и се обичаха като братя. Бяха решили като завършат и си намерят половинки, да направят сватбите в един и същ ден. Приеха ги и двамата, още първата годинап в СУ. Завършиха криво ляво, стажуваха на различни места и си хванаха общ бизнес. В тези години образованието не играеше кой знае каква роля и затова те отвориха що годе сносно ресторантче. Годините минаваха, трупаха се, но сериозна връзка така и не захванаха. Опари се Дичо с една от Павликени, уж скромно момиче, провинциалистче, ама умееше да се вре под кожата му и така той не успя да завърти никаква пара, както се казва за черни дни. Не само че му смучеше парите със силата на смок, но го изцеди до левче и го заряза. Страдаше за нея. Тя беше с една гъста красива кестенява коса на вълни, с големи бадемови очи, с големи естествени ц..и, малко носле, вирнато. Не беше прегръщал момиче с по-тънка талия от нейната. Обличаше се предизвикателно, мъжете я следваха с поглед, а тя, вирнала още повече нослето, започваше да трака по-силно с токчетата и устремена напред, отминаваше с гордо изправена глава. Жена, която си знаеше цената. Майка му така и не успя да я приеме, само охкаше и пъшкаше и чакаше удобен момент да я засече за нещо нередно, но Мая изобщо не обръщаше внимание, често не отговаряше, все едно не е чула и това още повече нахъсваше майка му против нея.

Чак след време той разбра, че майка му е била права, но вече беше късно.

При Петър беше обратно. Той продължи с Ния - състудентка, добро и отзивчиво момиче, преписваше им лекции, на които не са присъствали и им ги даваше. Понякога влизаше в ролята на преподавател и им разясняваше голяма част от учебния материал по някои дисциплини. Тя беше възпълничка, не се радваше на внимание от страна на колегите си като други студентки, но добрия й нрав все пак го оценяваха и поне я уважаваха. Носеше очила, което в началото на връзката малко смущаваше Пешо, но с течение на времето свикна. Обикна я и той. Заживяха заедно, тя забременя и им се роди едно чудесно момченце – това беше негова мечта – нали всеки мъж иска да има син, с когото да се гордее. Все повече я обикваше, свикна с нея така, че все бързаше да се прибере и стана обект на закачки от неговите приятели, а Дичо започна да му се сърди. В един студен януарски ден го потърси непознат номер. Когато чу непознатия глас, който му се представи „капитан Марков от ен-ско РПУ”, светкавичо му мина неприятна мисъл през гравата. Капитанът с равен тон съвсем здържано, без капка емоция му обясни по какъв повод го търси. Краката на Петър се подкосиха. Ния вече не беше сред живите...

Малкият растеше под грижите на баба си, но това не беше достатъчно за детето, мислеше си той и реши, че му трябва жена, която да върти домакинството и да бъде майка на сина му, въпреки че не можеше да прежали все още жена си.

беше от онези красиви, изпълнени с нещо необяснимо, но което докосваше и галеше човека и в него се пробуждаше пламенен копнеж за нещо неосъзнато и много красиво. Дичо постоя до колата, вдъхна дълбоко въздух, сякаш с него пое и от красивата вечер. Закрачи бодро към заведението. Амаха малко персонал и в случаите, в които имаше резервации за празнични вечери, двамата с Пешо се включваха в суматохата около приготовленията. Украсяваха салона за гости така, че да създадат приветлива и приятна обстановка. Пускаха тиха музика, която, без да се натрапва, създаваше приятно настроение. Когато влезе в ресторанта, почувства задушевната обстановка и сърцето му потъна в нега. На всяка една от масите имаше празнична свещ. Поставиха червени рози за дамите, а след като бъдат заети всички места за тържеството, двамата тръгваха по масите да подарят красивите рози. Ефектът беше незабавен и дамите, развълнувани от този джентълменски жест, благодаряха с грейнали очи и някои от тях ги целуваха.

Дойде моментът, в който, след хапване и пийване, започваше веселата част. Ритъма на музиката се сменяваше. Двамат седяха на служебната маса, когато по микрофона обявиха „Дами канят” и две жени, приличащи си като две капки вода, приближиха към тях и ги поканиха за танц. Петър се опита да откаже с цялата си любезност, която успя да събере в този момент, но жената беше настоятелна – седна до него на масата и го погледна с такъв поглед, че сърцето му започна лудо да бие. Едни черни, цигански очи, живи и блестящи, го приковаха към себе си – от този момент той им стана покорен слуга. Отидоха на дансинга и когато я прегърна през кръста, почувства, че всичко в него трепна, всеки един мускул се стегна. Тя се отпусна в ръцете му и вече всичко около тях прие други измерения, времето спря.

Когато се събуди на другия ден, в първия момент помисли, че сънува – жена, само по бикини, се приближаваше към леглото с поднос, в който димяха две кафета, между които гореше свещ, а по подноса бяха разпръснати листата на розата, която снощи подари на тази жена. Погледна с изгарящ поглед жената, скочи от леглото и я придърпа към себе си.

Нямаше представа колко време беше минало, когато телефонът го върна в реалността. Притесненият глас на готвачката леля Цеца, която първа идваше и отключваше ресторанта, го помоли да дойде по възможност колкото е възможно по-бързо. От фирмата на двете близначки се обадили и казали, че те не са отишли на работа. Той успокои криво ляво притеснената готвачка и се обади на Дичо. Дълго звъня, преди да чуе женски глас от неговия телефон и когато се представи, жената каза, че ако е нещо спешно, още сега ще отиде да го извика от банята.

Двамата се ожениха за двете близначки и както бяха решили в юношеските си години, направиха сватбите в един и същ ден. Но много хубаво не е на хубаво, както се казва и след някоя и друга година близначките започнаха все по-често да отсъстват от къщи, като казваха, че са на поредна командировка от фирмата, в която работеха. Така дойде отчуждението и студенината в двете семейства...

- На екс!

- За твое здраве, Дичо!

- И за твое, брато!