14.09.2010 г., 23:23 ч.

Дана 

  Проза » Разкази
674 0 1
2 мин за четене

Помня всичко, сякаш беше вчера...

 

Октомври се настаняваше удобно в креслото на годишните сезони. Със себе си той донесе приятни дъждове, шарени листа и прохладен вятър. Аз бях още ученик – млад и търсещ своето място в света. Дъждът заваля, като по поръчка, защото в този ден се чувствах объркан и потиснат. Връщах се към вкъщи след изморителен ден в училище, но никак не ми се прибираше, а исках да ходя бавно сред лекия, топъл и уютен дъжд цял ден. Стигнах да една автобусна спирка и реших да зачакам автобуса към дома. Там я видях за първи път. Въпреки всички тези години, още я помня съвсем ясно – прелестна и мека червена коса, нежни ръце, невинно, детско лице и още нещо, което и до днес, уви, не мога да разбера. В нея просто имаше нещо, което някои наричат чар, други сладост, трети по друг начин, ала всички говорят за едно нещо. Е, тя беше от горе до долу пълна с това. Зачаках автобуса леко притеснен от факта, че едно такова създание като нея може да внесе смут в цялото ми съзнание и да накара сърцето ми да се събуди след дълъг, каталептичен сън. Дъждът продължаваше да удря леко асфалта. Дойде и автобусът – стар, още от едно време, както казват по-старите. Качих се в него и седнах на първата седалка, която видях. След малко видях, че и тя се качва в автобуса. Сърцето ми подскочи. Беше пълно с хора и тя седна до мен – втори подскок, още по-силен от първия. Не бях на себе си, почнах да се потя, да се зачервявам, сърцето ми туптеше в отчаян опит да пробие гърдите ми и да отскочи в скута ù. Ала, срамът, о, срамът не ми позволяваше да я погледна, камо ли да я заговоря. През целия път правех отчаяни опити да я погледна с крайчеца на окото си, а мисля, че и тя правеше същото. Веднъж, дори, погледите ни се срещнаха, но само миг по-късно се откъснаха един от друг, сякаш са надникнали в кутията на Пандора и се страхуват от последствията. Автобусът пристигна на моята спирка. Станах и слязох от автобуса с такова нежелание, каквото никога преди не бях изпитвал. Исках да се возя до нея цяла вечност, ала курсът на автобуса не обхващаше вечността и трябваше да слизам. Още с първата си стъпка върху мокрия асфалт се почувствах смазан и недостоен. Чудех се как може да съм толкова глупав, за да не ù кажа и една дума. Прибрах се и плаках така, както едва ли някой друг на света би могъл, ала всичко беше минало. И днес усещам приятния, пълен с романтика полъх на парфюма ù.

 

С времето я видях още няколко пъти в автобуса и винаги усещах онова проклето чувство на безпомощност. Така и не успях да ù кажа нищо. Разбрах, че се казва Дана, както във филма „Вчера”, иронично, нали?

Вече съм мъж на средна възраст, улегнал и помъдрял, но всеки път, когато се сетя за моята Дана, проклинам себе си, задето не успях да ù кажа, прошепна дори, двете думи, които чакаха на върха на езика ми. Двете думи, които, може би, щяха да ми донесат огромно щастие или пък разочарование, но предполагам, че няма да разбера... Понякога вечер, когато съм седнал до камината с книга в ръка, изричам думите на глас, но тя никога не ще ги чуе. Може би така е писано.

© Денис Метев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??