1.01.2021 г., 19:56 ч.

Danse Macabre 

  Проза » Разкази, Фантастика и фентъзи
642 0 0
5 мин за четене

Danse Macabrе

(от фр. - "Танц на смъртта")

 

 

 

Като тиха мастиленочерна котка по перваза полунощ се промъква незабелязана.

 

Месинговото сърце на стенния часовник стене. От дълбините му се извива висок звън, отеква между празните стени и лъснатите подове. Механична птица се мъчи да разтвори криле, да изскочи навън за своята песен, но същите протрити от времето зъбчати колелца, които й дават живот, я възпират, оковават.

 

Й. оглежда помещението - кухо, изпразнено от всякаква мебел – само стар часовник с махало, закован за стената. Стъклата на прозорците са студени, тежкия фенер в ръката гори с телесна топлина, от която той самия в момента се чувства странно лишен. Сеща се: „разпътен час“ са наричани този час на сливане на стрелките една в друга по пладне и полунощ  – времето, когато демони причакват нещастни души по кръстопътища.

 

Птицата с изкуствения глас и истинските пера, онази, погребана в часовника, спира борбата си, утихвайки, за да потърси отмора.

 

Фенерът запремигва. Дългите сенки, изрязани от яркото му серножълно сияние, потреперват.

 

Й. потърква очи. Прекосява помещението, поспира се на прага. Вярна на навика, ръката му се стрелва, за да потърси копчето на крушка, която не е там – има само тръби, някога носили газ, и кофи за въглища с почернели дъна, сритани тук и там. Поема по коридора, после надолу по стълбите: старото дърво се огъва и простенва. Въздухът е студен и тежък с уморената статичност на всичко изоставено, болезнен по разклоняващите се бронхи, носещ прах и плесенови спори. Къщата го обгражда с дебелите си стени, знойна, мрачна и неприветлива, обгръща го с тишината си. Гумените подметки на Й. скърцат.


Долу в дневната го чакат кули кашони, натъпкани със слама и нафталин, и с обещанието да бъдат напълнени, и с увещанието на прочистят това място. Само стенният часовник да не е така упорстващ в неотделимостта си от стената: веднага би се озовал някъде тук с металическите си хрипове, заглушени от картон и слама.

 

Огънят в гранитната паст на камината тлее и Й. подхвърля парче дърво на изгладнелия звяр. На ниска масичка за кафе, полумумифицирана с хартиено тиксо, седи стара пишеща машина. До нея: фотьойла на дядото на Й., кадифен и протрит и твърде голям, за да бъде завлечен през вратата. (За разлика от ковчезите, Й. знае от личен опит.)

 

Й. се взира в кашоните, и в стола, и в следите по стените, където са висели снимки, достатъчни за да запълнят десетилетия. Чувства, че ще се задави и, против себе си, поема навън, в голата нощ.

 

Нощта е безлунна. Измежду сивите парцали на облаците мъждукат звезди. Й. премигва срещу тях, но не може да си спомни никое съзвездие. Тогава вижда високата фигура, тъмна в болнавото сияние на звездите и остатъчната светлина на фенера, стояща надолу по виещия се, обрасъл път.

 

Той – тя, то, не може да определи – се е облегнал на оградата на гробището. Накрая на ръката му е провиснала крушовидната форма на калъфа на цигулка.

 

Фигурата поглежда към Й. и тръпки, не от студ, се стрелват надолу по гръбнака му. Той не различава очите на фигурата в плътния плосък мрак, но ги усеща тежки върху себе си: нещо древно, осезаемо. Дъхът на Й е плитък, гърлото му е сковано: нощта е безлунна и студена.

 

Фигурата снема бремето на взора си от него, и скланя глава към ръката си - като че ли да разчете циферблат.

 

И фигурата се изправя, прескача – не, преминава през оградата от ковано желязо на гробищния двор. Контурите й се разтичат – роба с шаващи поли, двуопашат фрак, гол скелет – гротеска в размазана метаморфоза, повлякла крушовиден калъф на цигулка, единствен неизменящ се.

 

Й. побягва. Обратно в къщата: хвърля един чепат дънер в огнището, изтърбушва каквото е останало по разните кофи за въглища, хвърля и от сламата в кашоните, която запълва процепите между стъклени инструменти и порцеланова посуда. Огънят лумва. Сенките по стените растат.

 

Тогава чува мелодията - препускаща, подкачаща жига, изтръгвана изпод цигулков лък.

 

Нощта е безлунна. На Й. му се струва, че тънки сенки-силуети, разкривени, скелетовидни, се надигат и танцуват по стените.

 

Сенки. Тракане на пишещата машина: едно дрънчливо трополене и в хармония и в дисонанс с беса на лъка по струните отвън.

 

А нощта е безлунна.

 

...

 

Протяжното кукуригу на петел отнякъде далече намира Й. прегърбен и с лице, опряно на пишещата машина, и със слюнка, стичаща се през полуотворената му уста. Ръбатите бутони се се врязали болезнено в челото му. Стените го посрещат празни, лишени от картини и пердета, и часовници, и далечни сенки: каквито и следва да бъдат.

 

Прах плава в скования въздух, позлатен от промъкващите се слънчеви лъчи. Все същата тишина, която е привична на всяка човешка структура, опразнена от хора, виси край него, но някакъв каприз на настоящето й придава известен уют.

 

Взирайки се в напечатаните страници със съзнание, все още поправящо си път през пясъците на съня, Й. се улавя да тананика мелодия от старо време на нечий призрачен танц. Незнайно защо тя го кара да си мисли за стенния часовник.

 

На горния етаж механичната птица се размърдва в затвора си.

© Георгия Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??