ПРИ БАРИ

Новото население на Имградон живееше в странен и добре изолиран град, който беше едва една трета от предишния си размер. Това се обясняваше преди всичко с факта, че хората бяха станали доста по-близки и всеки един от тях изпитваше реална нужда от връзка с останалите. Съществуваше едно място, което се наричаше “Пазарът на мечтите” – то беше създадено с цел да обедини всички, търсещи своя духовен партньор. Това беше малък безистен от който започваха подземни проходи и всеки водеше до различно питейно заведение.

Имградон беше един сравнително бюрократичен град, който не предлагаше кой знае какви развлечения. Но “При Бари” беше едно от малкото места, където душата ти можеше да се отпусне.

Намираше се не много далеч от бившата клиника “Сейнт Джоузеф” във въпросния безистен. То беше и най-оборотното. Може би имаше някакъв скрит смисъл, но никой минувач не беше го разгадал освен, че собственика се казваше Бари. Това беше единственото.

Тази кръчма събираше много интересни хора, имащи желание на играят на “Оримо” например.

Там се създаваха страхотни приятелства, които нерядко се превръщаха и в предложения за женитба.

Там Зорин, Сасия, Марк, Ръсел и Дърниам организираха сбирките си.

Никой не се сърдеше, ако някой от членовете закъснееше или пък станеше някакъв друг фал. Имаше обаче ясно изразена йерархия. Всички присъстващи трябваше да спазват процедурата по приемане на нов член.

Собственикът Бари Екълстоун беше отдавна умрял от неизлечима сефелириева амодеза, от която направо му бяха окапали месата. Това беше крайно тъжно, но дълбоко в себе си той беше доволен, че поне създаде място за събиране на толкова много единомишленици.

В недрата на заведението, което се простираше цели двадесет етажа под земята и можеше да побере повече от десет хиляди души се крояха какви ли не планове за превземане на планетата – от политически идеологии до твърде странни нови модни тенденции. Оттук бяха започнали своя път не една или две популярни личности в шоубизнеса на планетата.

Марк също обичаше да показва уменията си по стрелба и понякога си организираха турнири със генерал Зорин, като резултатът беше равен. Е, понякога имаше лек превес за едната или за другата страна, но това по никакъв начин не влияеше на приятелството им. Напротив – правеше го дори още по-силно.

Пред заведението на първия подземен етаж имаше малка паметна квантова табелка, на която пишеше “Екълстоун, Бари” (роден 293475-починал 293505), чистокръвен себурнаг, велик войн, голям купонджия”. Но почти никой от посетителите не би забелязал малкия символ на тарашдукианците, който беше скрит в един тъмен ъгъл недалеч от него.

Марк също не му беше обърнал внимание. Имаха среща със Зорин уговорена за пет часа. Но Зорин се бавеше. Марк определено се чудеше какво да прави. Нещата можеше да се каже, че излизаха извън контрол. Нямаше никакво съмнение. Заведението гърмеше от музика смесица от кънтри мотиви от дълбоките провинции на Себурнаг, блус мотиви, дошли може би от Осония, и странни думкания, напомнящи на бойните тъпани на войните от Рас Надал. Въобще беше пълна какафония. Танцуващите спираха от време на време и ревяха като говеда пред заколение. Пълен кеф! По едно време на сцената, която представляваше виртуален асансьор между етажите, се появи Набук Мор Со – най-прочутият ерзониански певец, който просто взриви тълпата. Хората крещяха с пълно гърло името му и го молеха със сълзи на очи да повтори някои от най-големите си хитове, сред които “Семук Ран” и “Очи очи”. И двете със закачлив подтекст за палавите нрави на планетата. Е, моралът можеше да почака.

Ти ме виждаш идвам в късна доба,

Няма кой да ме посрещне,

Бягам, бягам, но не мога,

Нищо не може да ме стресне.

Припев:

Ау-ау-ау!

След като певецът се измори, всичко си дойде на мястото. Настроените като че ли стихна и ситуацията се поуталожи. Посетителите се пръснаха по сепаретата. Но Зорин все не идваше. Наоколо хората започнаха да играят на Оримо и да вдигат залозите. Всеки искаше да бъде сред спечелилите.

Треската нарастваше. И страстите се покачваха. Явно нещо предстоеше да се случи.

На Марк това му дойде в повече и реши да потърси Зорин. Реши да поогледа и се качи на първия подземен етаж, тъй като досега беше на трети подземен. Озова се близо до паметната плочка. Тогава някой ненадейно се блъсна в него. Може би по случайност взорът му падна на тайния знак на тарашдукианците, който беше с размерите на по-голям нокът. Видя му се като проява на доста лош вкус и дори го погледна презрително. Защо се драскаха стените заради едното нищо! Целият град беше оцапан от разни профани, смятащи това за някаква форма на изкуство и наричащи себе си творци! Това беше жива подигравка! Нямаше друго разумно обяснение!

Помисли си, че явно вече беше доста остарял. Някогашният напет младеж вече наближаваше петдесет. Е, почти, но все още беше с фигура на атлет, готов за всякакви авантюри.

Из дебрите на съзнанието му препускаха бледите спомени на едно отминало време. Нещо, което можеше никога да не се завърне и никога, ама никога да не се промени. Един океан от емоции - бледи призраци на едно небитие.

Нравствеността на новото време явно си казваше думата. Но там бяха много други като него, търсещи, жадуващи истинския живот – онова, което беше отвъд, скритото и необятното. Това можеше пак да ги събере.

Марк отпи последната глътка от своята напитка – джинсоманов сироп, украсен с емелиридиеви цветове – символ на носталгия.

Някой нежно докосна рамото му. Беше Сасия. И беше толкова впечатляваща. Както винаги. Толкова добре се вписваше дори и на място като това.

- Къде се губиш, друже? – шеговито му подхвърли тя. – Това не е нищо повече от една проклета дупка, където се събират всички, но ни я представят като място за елита.

Марк се позагледа и донякъде се съгласи. Явно в стремежа към бърза печалба мястото очевидно западаше. А това не биваше да се случва. Това беше и таен начин да се държат под контрол определени части от населението, тъй като навиците им ставаха доста предсказуеми при подобни ситуации.

Бившият герой осъзна една особена ирония – може би само на място като това, на бойното поле и във Военната академия на никого наистина не му пукаше кой е и какъв е и можеше да мине за всякакъв, а това му даваше известни предимства.

Сасия го погледна озадачена явно разбрала хода на мислите му.

Когато човек изгуби себе си, има нужда да отиде някъде. Това е на първо място. Дълбочината на чувствата му няма значение. Приятелите също – те са само спътници в този свят, а понякога и в онзи.

- Трябва да спреш да мислиш за глупости – окуражи го тя. – Това е по-голямо от теб. Не се коси. Няма да се промениш. Просто го приеми и толкова. Виж стигна толкова далеч.

- Та аз съм жив мъртвец – промълви Марк, щом трябва да се крия на място като това. – Останахме толкова малко близки приятели. Това е истината.

- Виж, аз няма да те изоставя – някак леко натърти Сасия и в погледа и той срещна приятелска загриженост. Ти си ми като брат. Това, през което преминахме заедно, ни прави по-силни, нали? Никога не го забравяй. Никога! Защо трябва да носиш на раменете си чуждата болка? Нима това носи облекчение! Пътят към Голгота е странен, но всеки трябва да го измине със собствени сили. – разтърси раменете му тя.

- Май имаш право – окуражи се бившият герой.

- Зорин се губи някъде, но нямам никаква идея къде може да е – изказа опасенията си Марк. – Трябва да го намерим. Обадих се и на Дърниам. Той ще дойде след малко.