Улицата на Художниците

По-страшни и призрачни от занемарените къщи са само и единствено изоставените улици, където все още личат хорските стъпки, а глъчката отеква във въздуха като далечно ехо. Там гъстите сиви мъгли се реят на две-три стъпки от разбития асфалт и задушават всяко насекомо или животно, което попадне в капана им. По стените на полурухналите блокове висят афиши, обещаваше отдавна отминали забавления на минувачите. Веселите и цветни лица по плакатите отдавна са се сбръчкали и са пожълтели. Не радват никого, тъй като чисто и просто никой не минава оттам.

Освен бездомниците.

Тим и Тара са брат и сестра. Сираци. Родили са се на улицата, живеят на улицата и ще умрат на улицата, макар и още да не го знаят. Приличат си като две капки вода – нисички, мургави, с къдрави черни коси и огромни шоколадово кафяви очи. Бузите им са оцапани и почернели, а дрехите им представляват чудна сбирка на кръпки, чували и плат.

За децата най-прочутата изоставена улица на света е „Художниците” – дом за сираците, които не могат да живеят между четири стени. Съобразителните Тим и Тара са „заели” един от тумбестите контейнери за боклук, които загрозяваха Централния площад, домъкнали са го до „Художниците” и сега го използват за свой дом. Обърнат с дъното напреде, застлан със стари найлони и картони и вмирисан на разнообразни отпадъци, контейнерът е местната забележителност.

Петък, двадесет и осми август, се оказва необикновен ден за Тара и Тим. По принцип този делник не се отличава с нищо от предишните – лягаш, ставаш, обикаляш напред-назад и пакостиш. Но не и конкретният петък.

Когато слънцето залязва, двамата се завиват с найлони и вестници, пъхват се в контейнера и започват да си приказват за разни детски работи – всякакви глупости и впечатления, които вълнуват неузрелия ум. Това правят винаги преди да похапнат каквото са намерили по кофите и „заели” от „добри” хора през деня. Сетне се оставят на тишината и тъмнината да ги приспят. Изведнъж обаче ги стряска боботене на двигател. Тим и Тара любопитно надникват навън, добре скрити от картоните, и зърват необикновено шествие на черни коли. Масивните автомобилни туловища разкъсват мъглите и бавно се придвижват към дъното на улицата, към мрака. На брой са не повече от шест. Фаровете не са включени, а Тим и Тара не могат да видят кой се крие във вътрешността на колите, тъй като стъклата са затъмнени и не пропускат никакъв образ навън.

Когато шествието приключва, двамата се освобождават от маскировката и предпазливо тръгват по пътя на автомобилите. Мъглата ги дави, а дупките в земята ги препъват, но любопитството е винаги по - силно. Досега никога не са виждали подобен парад на „Художниците”. Та тук дори не идват и улични и котки! Тим и Тара, прекарали живота си в блажено съзерцание на по-заможните и по-случилите на живот от тях, могат да различат обикновена кола от скъпа кола, както и скъпа кола от много скъпа кола. А всички черни лимузини са в групата на последните.

Шест много скъпи коли озаряват с присъствието си изоставената улица.

Автомобилите не помръдват, вратите не се отварят. Стената, пред която са забили носове машините, е покрита от стари афиши и засъхнали петна. Изведнъж плакатите помръдват, а стената се отдръпва! Дали мъглата не играе номера на детските очи? Не, истина е! Тим първи се сеща, че в стената има скрита врата, може би вход на пещера, предполага Тара. От стената излиза забулена фигура, мрачна, ниска и несъразмерна, но облечена в костюм. Най-сетне вратите се отварят и от колите заизлизат хора. Мъже, жени, деца, старци. Всички до един са издокарани, все едно отиват на бал. Мъглата размазва лицата им, но не и блясъкът на скъпите бижута, часовници и обувки, които носят.

Фигурите се скриват в стената и само след миг тя отново е същата грозна и покрита с плакати преграда от бетон и тухли. Тим и Тара предпазливо се придвижват към колите. Оглеждат ги с възхищение и докосват лъскавата черна боя, все едно е манна небесна. Сетне отиват при стената и носовете им докосват студената повърхност. Опипват с мръсни пръсти повърхността, търсят брава или прозорец, някаква вдлъбнатина или пролука, но, естествено, нищо не намират. Това обаче не ги разочарова – децата са се родили с мисълта, че за богатите са отворени всички врати, докато за бедните нито една. Вместо това са развълнувани от невижданата гледка и бързат да се върнат в контейнера, за да я обсъдят.

– Казвам ти, там има съкровище! – настоява с писклив гласец Тара.

– Глупости! За какво са им притрябвали пък на тях съкровища? – изсмива ѝ се Тим, припомняйки си блясъка на бижутата.

– Не съкровища, а съкровище! Едно единствено и неповторимо! Нещо магическо!

– Бебе! – тросва се Тим и се завива по – плътно с найлоните. – Навярно имат някаква събрание и обсъждат какво да направят с такива като нас.

Мургавата кожа на Тара побледнява, а тъмните ѝ очи се разширяват.

– Как „какво да направят” ?

– Ами дали да ни оставят да се разхождаме и живеем по техните улици, или да ни затворят в зоопарка!

– Ама нали вече си имат големи къщи и още по – големи коли, за какво са им притрябвали и улиците? – нацупва се момиченцето.

– За да си построят още по – големи къщи. Направо замъци! – провиква се братчето ѝ.

– Ама аз не искам да живея в зоопарка! Страх ме е от лъвовете! – проплаква Тара.

– Да, ама ако не те сложат при лъвовете, ще си имаш собствена клетка и ще те хранят с банани три пъти на ден!

– А защо не с пържоли, както лъвовете?

– Защото си маймуна!

– Не съм маймуна!

– Маймуна си!

Децата се сборичкват, заливайки се от смях. Накрая се отпускат уморени и заспиват в контейнера, приспани от тишината и мрака.

Тара се събужда от нечии стъпки. Отваря уста и разтърсва брат си, но Тим е дълбоко заспал и въобще не я усеща. Момиченцето помни думите на брат си, че ще я хвърлят в зоопарка, и я залива вълна на страх. Очите ѝ се навлажняват и тя отчаяно проплаква. Това сигурно е един от богаташите, идва да я вземе!

Изведнъж обаче стъпките омекват и преминават в потупване, леко и кротко, като от котешки лапи. Не, това със сигурност не са човешки стъпки. Но какви ще са, щом на „Художниците” няма улични котки?

– Тим! – изписква в ухото на брат си Тара.

– Какво искаш? – промърморва момчето.

– Ела да видиш нещо!

Тим се надига бавно и разтърква зачервените си очи. Косата му се е заплела и стърчи на всички страни, като ветропоказател. На Тара ѝ става смешно от гледката и въпреки страха избухва в смях. Тим я поглежда сърдито и я плясва по оголената ръка, така че да млъкне. Сестричето му се нацупва.

– Чуваш ли това? – пита през стиснатите си устни тя.

– Кое?

– Стъпките.

Тим се заслушва и долавя нежно потупване по земята. Увива се в найлон така, че да се вижда само главата му, и надниква навън. Мъглата и тъмнината са се сплели като кълбо прежда и са се пръснали из улицата, но един силует е по – черен и от самата нощ. Няма сянка, ходи на четири крака и има козина, от която капе нещо.

– Тук има куче.

– Искам да видя!

Тара забравя страха. Тя обожава кучета и винаги ѝ се е искало с Тим да си имат едно, с което да обикалят улиците и да плашат до смърт възрастните дами, които винаги гледат бездомните деца така неодобрително! Зърва силуетът и помахва с ръчичка. Животинската фигура застива.

– Куче – куче! – помамва го момиченцето.

– Насам, Рекс! – включва се и Тим, подхвърляйки единственото кучешко име, което му е известно.

След кратко колебание кучето тръгва към контейнера и застава точно на входа, закривайки го изцяло.

– Това не е куче, а вълк! Виж колко е голям! – ахва Тара.

– Вълк на кукуво лято. Това е куче и вече е наше!

Тим сграбчва предните крака на животното и се опитва да го придърпа в контейнера. Съществото не помръдва дори, очите му са тъмни и се сливат с нощта, не личи какъв цвят е, а от козината му продължава да капе нещо, сигурно вода. Накрая решава да влезе вътре. Сгъва дългите си крайници и се намъква в контейнера, заемайки почти цялото пространство, смачквайки децата.

– Ох! Голям вълк! – изписква Тара. – Ще ни пази от хората с колите!

– Това не е вълк, глупачке, а просто голямо куче!

Тим и сестра му се покатерват върху животното, сгушвайки се в козината му. Изцапана е с някаква топла и миризлива течност, сигурно кал, защото е прекалено гъста за вода. Космите стърчат, но са и по – меки от всичко друго, до което са се докосвали децата.

– Утре ще го взема с мен... – прошепва в просъница Тим. – Рекс...

Тара както обикновено се събужда след брат си. Бавно отваря очи и веднага я лъхва миризмата на куче и боклуци, както и на онова, с което беше изцапана козината на животното. Брат ѝ наистина го е взело със себе си.

Момиченцето се изправя и ръката му се хлъзва на нещо мокро. Поглежда към пода на контейнера и се изхленчва. Найлоните, вестниците, картоните... всичко е попило тъмна течност, студена и неприятна за гледане, смесена с мръсотия. Мирише ужасно и Тара бърза да излезе навън, стискайки ръце в юмруци. Денонощната мъгла пак се рее из „Художниците”, мрачно е, въпреки че на Площада слънцето напича. Навсякъде се виждат следи от гадната течност, навсякъде, на места има дори и локви от нея. Уплашено до смърт, но и любопитно, детето пристъпва към дъното на улицата, където вчера паркираха колите. Следва животинските следи. Мъглата се разсейва пред Тара, както завесата се вдига пред нетърпелива публика, разкривайки ѝ смазаните тела на автомобилите. Стъкла се търкалят по земята, врати стърчат настрани като счупени ребра, черната боя е оплискана с...

... кръв.

И Тара разбира на какво мирише в контейнера.

Накичената с афиши стена също е разбита, тайната врата се търкаля някъде около разрушенията, входът, през който вчера изчезнаха богаташите, примамливо свети пред очите на сирачето и го подканват да влезе. То обаче хленчи и се дърпа назад, все едно се съпротивлява на сила, теглеща го към потрошените машини.

Тара се втурва към контейнера, подминавайки миризливите петна, прекосява улицата и излиза на светло, при глъчката и тълпата. Хората се присмиват на момичето или просто го пропъждат от пътя си, но то не им обръща внимание. Просто сяда на земята, обгръщайки ожулените си колене с ръце, и зачаква брат си. Денят отлита, пада нощта, лунното кълбо се изтъркулва на небето. Тим никакъв го няма, както и кучето. Тара плаче, тресе се и хлипа, коремът ѝ къркори, а дланите ѝ треперят. Кожата ѝ е настръхнала, но не от студ. Тя знае, че когато иска нещо, трябва да се моли на Бог. Започва да се моли за Тим, но се плаши, че не знае как изглежда Бог и няма да може да го разпознае, когато ѝ върне баткото...

Тара заспива, приспана от собствените си молитви, и се свлича на земята. Не усеща меките стъпки по земята, нито пък тежката миризма, която ги следва. Огромното животно, нито куче, нито вълк, застава точно пред детското тяло. Изпълнената със зъби и изцапана със светлочервена кръв муцуна потрепва. Козината настръхва...

На другата сутрин първите забързани за работа минувачи зърнаха захвърления труп на огромно животно. Козината му бе червеникаво-кафява и миришеше на кръв, зъбите му бяха изпочупени, очите мъртвешки потъмнели, а на места кожата гниеше и дори разкриваше жълтеникави кости.

От Тара няма и следа.