Телефонът звънеше продължително. Ася спеше, ала звънът досадно ехтеше. Чу се тежка въздишка изпод завивките.Ръката поопипа част от вещите върху шкафчето. Сънените и очи, разрошената коса, я правеха миловидно очарователна.
Будилникът показваше седем сутринта.
Телефонът продължи да звъни продължително. Нежната ръка най-после вдигна слушалката, бутайки от движението една от книгите. Тя падна бавно и флегматично на килима. Съненият глас на момичето прозвуча самотно в големия хол:
- Ало?...
- Ало, Ася, ти ли си? Ох, добре, че те намерих! Нали не съм те събудила?
- Нееее, а-а, да, не... не си....
- Съжалявам приятелко, но само на теб мога да се обадя! Трябва да поговорим!Но не е за телефона!Имам нужда от помощта ти!Ще дойда у вас, до половин час... Става, нали?
-След трийсет минути, ами, добре, но какво се е случило?Звучиш прекалено странно! Ти...
-Чакай ме!Не излизай никъде!-категоризира гласът в слушалката.
Мяукането на оранжевия котарак съвсем разсъни Ася. Трябваше да го нахрани. ,,Боже, след малко ли?Оф, още ми се спи..."
Сложи халата и се упъти към кухнята, прозявайки се и пусна газовия котлон.Потърси джезвето и кафето "Нова Бразилия", протегна се два-три пъти и седна на стола.Погледна към прозореца, отвори го и ярката светлина от деня проникна бързо в помещението, отразявайки сладостта на новия летен ден. Замисли се коя дата е и се зарадва,че днес няма да ходи на работа.Секундите отсичаха времето отревисто и неумолимо.Намръщи се по детински като сви красивите си вежди, сякаш отново недоволстваше,че са и отнели чистотата на съня.Котаракът прекъсна реда от мисли и галено се умилкваше около глезените на девойката.Успокои го вкусната котешка храна.Ася пусна уредбата и отпи жадно от ароматното кафе.Наближаваше седем и двадесет и пет часа и тя се почуди дали да не си вземе душ.Колебанието и не продължи дълго, отключи входната врата, и написа на Тони бележка:"В банята съм, разполагай се удобно, ще излезна бързо."Не се притесняваше за приятелката си, сякаш предчувстваше как отново ще и говори за Радослав и за непрестанните му ухажвания.Може би той наистина я обича...Знае ли...И затвори бързо вратата на банята.
Холът се огласяше от песните на Антик, мелодично-танцувални.Котаракът се излегна на мекия диван и заблиза блажено козината си след угощението.Скоро, леко, дори тихомълком, някой бутна външната врата.Огледа се предпазливо, прочете бележката и ехидна усмивка блесна върху устните."Моя си!"Увеличи музиката, погали котката, която дори замърка от удоволствие,постави ръкавици върху ръцете, и тръгна на пръсти към банята.
Телефонът звънеше дълго.Ася си пееше, сапунисвайки красивото си тяло.Влезлият се тресеше от смях, знаейки,че е пълновластен господар на обстоятелствата."Ще натопят онази глупачка!А ти малката, ще видиш кой е досаден идиот!Намери си майстора, приятелче!Ха-ха-ха!"
Телефонът не преставаше да звъни.Музиката разсейваше тревогата, болката от идващата опасност.Всяка минута отсичаше дошлия край, а с него- останките от един живот...
Господари ли сте над останалите, шепнеше упорито денят?!
Истината изгаряше отчаянието и молеше за близостта на изкушението.
Тишината угасваше вика.
© Ана Янкова Всички права запазени