26.07.2009 г., 0:44 ч.

Денят на моята смърт 

  Проза » Разкази
692 0 7
2 мин за четене

                                              Денят на моята смърт

 

Диагноза като диагноза. Остава ми един ден живот. Странно как човек се сеща в последния си ден колко неща не е успял да свърши през съзнателния си живот. За тези, които е успял да свърши пък изобщо не се сеща. Тях да ги помнят живите.

Разтварям си една супена лъжица кафе без захар. За к’во да развалям истинския вкус на кафето? Нека поне в последния ми ден нещата бъдат истински. 

Не съм пушил от години. Навремето ги отказах заради тежест в гърдите. Сега с кеф отивам и си купувам една кутия цигари. Няма по-голямо удоволствие от пушенето. Пушенето обикновено ме кара да се замислям за нещата от живота. Сега ме кара да се замислям за остатъка от него. Да го прекарам в жално реване и самооплакване не върви. Излишна загуба на време.

В съзнанието ми излиза Тя. Така и не успях да й кажа нищо. Погледите ни се срещаха стотици пъти, погледите ни се търсеха за да си поговорят и... дотам. Най-дългият ни разговор е бил “Здравей!” “Здрасти!” (все пак сме колеги и учтивостта понякога побеждава срама). Често виждах упрека в очите й, че не се осмелявам да предприема нещо. Е, днес ще го предприема, мила моя! Нима имам какво да губя?

Половин кутия цигари вече я опатках. Ето и Нея. Тя също ме вижда сравнително отдалеч и веднага на лицето й се изписва притеснението, породено от предстоящата ни засичане. С право се притесняваш, мила, този път няма да се разминем с едно “Здравей! Здрасти!”

Странно какъв непукизъм добива човек, който знае, че му остават броени часове. Спирам я. Започвам да й говоря бързо, сякаш ме е страх, че стаилото се дълбоко в мен притеснение отново ще избуе и ще ме накара да млъкна. Но не млъквам. Казвам й: “Разболях се от гадна болест и ми остава твърде малко. Едно от нещата, които няма да си простя е ако си отида, без да ти кажа, че наистина исках да бъда с теб и може би някой ден щях да направя крачка в тази посока.”

Първоначалният й шок е последван от внезапен уплах (може би е помислила, че съм превъртял) (а може би наистина съм превъртял), който, заради сериозността ми, е сменен от искрена почуда.

“Ама ти... сериозно ли говориш... ама аз дори не те познавам”. Аз също не те познавам, мила моя. Макар че сме си говорили хиляди пъти.

 Може би дори не те и обичам, а просто чувствам потребност да си тръгна, обичайки някого. Неее, глупости говоря, мила моя. Обичам те и затова исках да ти го споделя. Сега вече ми олекна.

Очите ми се пълнят със сълзи. Сега вече Тя разбира колко болезнено честен съм. Нейните очи също тръгват да се пълнят със сълзи. Дали от съжаление, дали от романтичния жест, който едва ли някога някой друг ще й направи, дали от дадената равносметка, че ще бъдем за първи и последен път заедно.

Странно. Вече можем спокойно да си говорим, а думите не идват или не идват. Дай да си поплачем, мила моя. Може би съм егоист, че не си отидох тихомълком, а те накарах да споделиш драмата ми.

Драма ли? Та аз никога не съм бил по-щастлив! Здравей, госпожице Смърт! Вече съм свободен!

© Йордан Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??