Денят на моята смърт
Диагноза като диагноза. Остава ми един ден живот. Странно как човек се сеща в последния си ден колко неща не е успял да свърши през съзнателния си живот. За тези, които е успял да свърши пък изобщо не се сеща. Тях да ги помнят живите.
Разтварям си една супена лъжица кафе без захар. За к’во да развалям истинския вкус на кафето? Нека поне в последния ми ден нещата бъдат истински.
Не съм пушил от години. Навремето ги отказах заради тежест в гърдите. Сега с кеф отивам и си купувам една кутия цигари. Няма по-голямо удоволствие от пушенето. Пушенето обикновено ме кара да се замислям за нещата от живота. Сега ме кара да се замислям за остатъка от него. Да го прекарам в жално реване и самооплакване не върви. Излишна загуба на време.
В съзнанието ми излиза Тя. Така и не успях да й кажа нищо. Погледите ни се срещаха стотици пъти, погледите ни се търсеха за да си поговорят и... дотам. Най-дългият ни разговор е бил “Здравей!” “Здрасти!” (все пак сме колеги и учтивостта поняког ...