Депутатът Чиков в стара София

Чико се събуди. Протегна се няколко пъти, обърна се на другата страна  и пак заспа. Когато се събуди отново, слънцето вече беше високо над тополите.

Чико стана чевръсто, отвори широко прозореца и се загледа в люляците, които бяха разцъфтели край Перловската река.

Оттатък реката, в двора на Военното на Негово Величество училище, бъдещите генерали маршируваха, под командата на един фатмак.

Небето беше синьо като от коприна. Тук и там, малки бели облачета, разчупваха монотонната синева на пролетното софийско небе. Витоша беше обгърната от бледо лилав воал. По крайречния булевард чаткаха конски  копита. Идеше гиздав файтон, впрегнат с два бели коня. Месинговите части на файтона, както и новите сбруи на конете лъщяха като златни.

          На капрата седеше напет файтонджия с калпак, килнат на една страна. Приличаше на пенсиониран македонски войвода. Нямаше пътници, но явно отиваше на адрес, защото караше файтона устремно, а не бавно, търсейки случайни  мющерии.

          Чико Чиков съблече копринената пижама, навлече халата и се запъти към банята на богаташката къща, която му бяха предоставили от Народното Събрание. Собствениците бяха в странство за няколко години, та къщата бяха дали на кирия. Та да не става зян имотът им.

          Слугинята беше вече напълнила с топла вода тенекиеното корито.  Чико влезе в нея да се изкъпе и освежи, след бурната вечер, която беше прекарал с две кокотки от „Паризиана”. С колеги от депутатството бяха отишли да вечерят набързо. Тъкмо привършваха вечерята, когато келнерът донесе две  бутилки Станимашка Малага, изпратена от техен почитател. След не повече от пет минути на масата цъфна и самият почитател - достолепният Геро Домусчиев или” Геро талаша”, както го наричаха конкурентите му в дърводобивния бранш. Геро искаше да му дадат концесия за гори  в Родопите, ама депутатството се офлянкваше и вече цяла година го мотаеха човека. Явно не беше намерил точния човек, който можеше да реши въпроса, или се скъпеше да плати бързото решение на въпроса.

„С трици маймуни не се ловят”, би казал депутатът Чико Чиков, който беше много печен по маймунските въпроси. А две бутилки вино и няколко евтини певачки не бяха достойна компенсация за такъв тлъст залък, като горите родопски.

          Чико се изкъпа, обръсна прокаралата четина, среса тъмно кафявата си козина, облече пак халата и седна да закусва в обширната трапезария на бай Кочо.

          Два банана, 3-4 чифта  мекици и кафе „алатурка”,  бяха всекидневната  му  закуска. Откакто беше станал човек, Чико ядеше мекици. Много ги обичаше, макар в детството си той никога не беше и чувал за тях.

          Нахрани се, облече бяла копринена риза,  тесни карирани гащи и кафяв  суртюк, взе бастона с дръжка от слонова кост и с достолепна походка се запъти  към Парламента.

          Не беше извървял и петдесет  крачки, когато чу зад себе си тракането на конски копита. Наближаваше пайтон. Когато пайтонът го задмина бавно, Чико щеше да се спъне в калдъръма. В файтона седяха две млади особи,  с дълги рокли и големи капели, украсени с воали и цветя. Едната беше облечена в разкошна бяла рокля с бледолилава бродерия на гърдите, а другата бе обвита в небесно синя копринена пелерина, под която прозираше още по- светло синя рокля.

          Двете дами си говореха оживено и тихо се смееха за нещо, което само те знаеха. Те хвърлиха бегъл поглед към  Чико, казаха си нещо много тихичко и прихнаха да се смеят,  в нежните си шепички.

          Чаткането на конските копита бавно заглъхна по посока на „Ал.Невски”, а депутатът Чиков ускори крачки в същата посока. Тази сутрин дневният ред беше много натоварен.

          След 4 часа непрекъснати караници, псувни и налитане на бой с бастуните,  депутацията се поукроти. Наближаваше обяд, та бяха изгладнели. Когато  звънецът на Председателя оповести края на дебатите, всички се юрнаха към вратите. Депутатът  Чико Чиков ги изчака да излязат и с клатещата си походка се запъти към Пепиниерата, която вече наричаха Борисова градина. По дясната алея, към Орлов мост, нямаше много хора. Тук-таме се разхождаха накипрени пенсионерки и  софийски контета  с елегантни дами. На ъгъла пред Висшето училище чакаха няколко файтона.

Чико неусетно стигна до Градината, тръгна по алеята  и се насочи към „Ариана”. Келнерите го посрещнаха като стар познат. Знаеха маймунското му минало и им беше много интересен, защото се държеше по-добре от истинските човеци. Даваше щедри бакшиши, не беше претенциозен. Винаги усмихнат и винаги готов за шеги и авантюри.

          Чико си поръча зелена салата, яйца по панагюрски и много плодове. Чико беше върл вегетарианец. Месо никога не беше слагал в устата си. Даже не знаеше какъв вкус има и не искаше да знае. На съседната маса седяха две дами с един кавалер и водеха приятелски разговор. Чико хвърли бегъл поглед към тях, не ги познаваше. Той  се нахрани бързо, изпи и едно „алатурка”, плати сметката, увеличена с богат бакшиш и си тръгна. Келнерите го изпроводиха с усмивки и дълбоки поклони. Тъкмо се беше запътил към мостчето и там се появи неговият приятел от детството,  Тарзан, придружен, както винаги от Джейн. Тарзан с широка усмивка го прегърна, дълго го тупа по рамото, а Джейн го гледаше с характерния си предизвикателен поглед, на стара бръмтия. „Колко се радвали да го видят, били обезпокоени за него, радвали се, че го намират  в добра форма и т.н и т.н.

На Чики му стана тъжно, когато си спомни за първата им среща в онова малко кафене, когато току-що беше станал човек, попаднал в чуждата среда, сред непознати хора, мечтаеше да срещне позната душа. Толкова се беше зарадвал да ги види тогава, а те минаха покрай него,  като край пътен знак. Какво да се прави, такива бяха „човеците”. Той не можа да стане като тях и не разбираше трябва ли да страда за това или не.

          Попита ги как са, каза, че трябва да бърза за една делова среща и тръгна към трамвайната спирка. На спирката на моста се качи в четворката, купи си билет от кондуктора и застана на задната платформа. В трамвая имаше доста хора, всички седалки бяха заети от дами. Мъжете и децата стояха прави. Само на първата седалка имаше един достолепен възрастен мъж с пардесю „рибена кост” и бастун. Чико изгледа пътниците и душата му се стопли. Тук хората се уважаваха, мъжете сваляха шапка, когато поздравляваха някого, независимо дали е жена, мъж или дете. А дамите леко навеждаха за поздрав глава.

 Възпитанието в семейството се чувстваше навсякъде, но не и в Народното събрание. Там партизанщината надделяваше  и всички забравяха за етика, морал и домашно възпитание. Там човеците се превръщаха в зверове, по- кръвожадни и от пантерата Чита. Чико си спомни за приятелството между Тарзан и пантерата,  и му стана мъчно, че така студено се отнесе към своя приятел от африканската джунгла.

Трамваят зави по Мария Луиза и спря пред Халите. Чико скочи пъргаво от трамвая и по ул. Екзарх Йосиф тръгна към Женския пазар.

          Днес беше петък, пазарен ден. Улиците около пазара бяха задръстени с каруци, волове,  коне и талиги.

 От ул. Екзарх Йосиф до ул. „Кирил и Методи”, от двете страни на ул. Драгоман, на сергии, колички или направо върху каруците, бяха наредени пролетните дарове на плодородната българска земя. Чико Чиков веднага си спомни за диворастящите цветя, плодовете  и тревите от неговата родна джунгла и му се доплака.

Колко свободно и безпроблемно живееха там, без никакви условности и канони, измислени от някакви умници. Живееха, подчинявайки се само и единствено на Вечния Закон на Природата. Никой не ограничаваше свободата ти, никой не те хрантутеше. Като пораснеш, сам се грижиш за себе си, сам си харесваш самка и се биеш, за да я имаш. Никой нищо не ти поднася на тепсия, и пак беше щастлив. Ха, кажи ми къде е тайната. Свободата, Панчо, свободата, беше казал един колега, и беше много прав.

Но нека се върнем на пазара, където Гюро бореца се бори с мечка стръвница, където бай Ристо продава алабаш, където стрина Пена ще ти предложи прясно избито краве масло и сирене без сол. И ония ми ти млади моми вакарелки, с три наниза пендари (фалшиви, разбира се), които се цанат за слугинчета до Димитровден. Ех, какъв пазар имаше стара София, да му се ненагледаш. Замаян от  невероятните багри на предлаганата стока и гиздавите премени на селянките от софийско, депутатът Чико грабна две ломски любеници и с бавна крачка се запъти към дома.

Хубав беше животът в стара София. Водата, що течеше от чешмата,  беше студена и сладка. Въздухът, макар и не съвсем като в джунглата, беше свеж и чист като момина сълза. Па какви градинки имаше, с чешмички и здрави пейки, с несгазени цветя и без паркирани пайтони по алеите.  Красива и чиста беше наша София. Имаше  5-6 маймуни в зоологическата градина, и само една, която се разхождаше по Царя и купуваше ломски любеници от Женския пазар. Наистина беше само една,  и то една, която беше станала Човек.