I

-                   Къде си? Моля те, не се крий, няма да ти се карам... Покажи се – жената обикаляше двора и продължавашe да вика сина си, но той не се показваше.

Изведнъж страшен писък огласи двора и улицата. Хората от съседските къщи наизлизаха да видят какво става

-             Мило, що викаш, ма, к’во е станало? - попита мъжът от входната врата, но не получи отговор. Приближи се към насъбралата се групичка и като погледна надолу - свят му се зави и загуби равновесие. На земята в локва кръв лежеше единственият му син. Пурпурната кръв, обагрила уличното платно и тялото на жена му, приведена над детето, се размазаха пред очите му, риданията се чуваха някак отдалеч...

Постепенно се разчу из селото - синът на Мила и Йово умрял....

В къщата се беше струпало цялото село - да отдаде последна почит на малкото лъчезарно приживе дете. Тялото му бе положено в малък ковчег. Облечен в най- новите си дрешки, той лежеше, обграден от свежи цветя, като че спеше. Всички наоколо осъзнаваха жестоката реалност. Единствената, отказваща да приеме факта, не можеща да го приеме, бе Мила. Тя стоеше приведена и търсеше и нищожен знак, че детето ù е живо, обикаляше и не спираше нито за миг.

Хората я гледаха състрадателно, очите им се насълзяваха от силната майчина мъка, но реалността ги беше приклещила в железните си лапи.

Бабите отвън се кръстеха и  шепнешком говориха:

-                   Боже, опази, завалийката с такъв зор го доби това дете, а сега ù го вземаха...

-                   Тия пусти шофьори, господ да ги накаже - да блъсне детето и да не спре...

                    -        Лекарката  ù била успокоителни, цяла вечер стърчала до ковчега и го викала да се събуди...

Вече беше станало време да вдигат ковчега към гробищата. Тъжното шествие тръгна бавно по пътя. Автомобилите спираха отстрани и проследяваха процесията с поглед.  Най-отпред вървеше едно дете, което носеше кръста. След него вървяха четири близки, които носеха ковчежето. На разстояние от него вървяха две самотни черни фигури, след тях - цялото село.

Гробището беше близо, попът вече опяваше, а всички очи бяха насочени към Мила. Йово се опитваше да я прегърне, но тя се дърпаше и устремяваше ръце напред към... Гледката стана още по-страшна, когато започнаха да спускат ковчега в земята - Мила започна да крещи, да се опитва да се хвърли върху  ковчега:

-       Детето ми, оставете го, той спи, вие сте луди, сега ще се събуди, не, не... моля ви – думите се превърнаха в ридания, тя, неспособна да ги спре, им се отдаде. Скоро вече не разсъждаваше, както си плачеше, загуби съзнание и падна. Йово, неспособен повече да гледа, я изнесе навън. Хората побързаха да приключат с церемонията.

Този ден беше най-тягостният от доста време в селото. Не се чуваха смехове, игри, викове, нямаше я глъчката и в селския магазин, нямаше усмивки, нямаше радост. Всеки вършеше работата си сякаш механично, очите нa повечето бяха подути от плач. Едно беше сигурно - трудното тепърва идва за Мила.

II

-  Йово, какъв човек си ти, бе? Защо се правиш, че нищо не се е случило, една сълза не си отронил!  Омръзна ми! То беше и твое дете, а днес щеше да стане на 8 годинки - гласът ù се снижи и очите ù се напълниха със сълзи -  ти си чудовище,  Йово!

-  Мило, престани вече. Сама се наказваш, вече минаха три години. И на мен ми е тежко, особено днеска. Да не мислиш, че и аз не искам да го уча да рита топка, да го развеждам, да ловим риба, да стреляме по консерви и... ама т’ва е и да се тръшнем по гръб, няма го, н-я-м-а   г-о. Разбра ли? Дай ние по-добре да почнем да живеем като хората, че вече ми омръзна да страня от тях - каза на излизане от стаята и тресна вратата.

Мила взе снимката на малкия си син и я прегърна:

- На мама сладкото, днес, по случай  рождения ти ден, ще ти приготвя специална торта и ще я хапнем само двамата, татко ти е лош, на него няма да сложим. Мама ти е купила и подарък, едно колело...

Йово вървеше по улицата и си мислеше: “трудно ù е, разбирам, толкова искахме дете, роди се късно, то ни беше последната надежда, но човек трябва да гледа напред в крайна сметка”  Това си беше простата житейска истина и човекът инстинктивно я следваше. Колкото и трудно да беше това. В човек е заложено желанието за живот, за оцеляване и инстинкта за самосъхранение. Но нещо не беше наред с Мила, усещаше го, но не знаеше какво, а и нямаше как да го разбере, Мила го беше отблъснала, беше се затворила в себе си в нейния си свят. Заради нея хората страняха от тях, а той имаше нужда не само от жена, но и от приятели. Но тази вечер край - ще ù купи цветя, ще ù се извини, ще започнат отначало, па ако  е рекъл господ - още едно дете ще си добият, не са толкова стари, я.

Бутна вратата, скри букета зад гърба си и се приближи, но това, което видя, го накара да замръзне:

Масата беше подредена празнично, в средата голяма торта с 8 свещички, а Мила, наведена над някакъв кашон, го разопаковаше и говореше.

-   Миличко, това е подаръкът от мама, нали искаше колело, откога ме врънкаш, купила съм го много хубаво, обаче няма да казваш на татко ти, щото ще се кара, той ми забрани да купувам, но аз ще те уча да караш тайно от него и ще го крием в мазето. Татко ти не те обича, ама ти си имаш мама, която много те обича... - продължаваше разопаковането с гръб към вратата.

Йово стоеше и не знаеше какво да направи. Не! Мила не беше зле, поне не толкова зле, но какво да направи. Погледна нерешително към жена си, после към вратата, нямаше смисъл да я закача - по добре да извика Пенка, тя ще знае какво да направи, нали е жена.

Пенка прегръщаше Мила и ù говореше:

-       Мило, стига вече, умряло е, няма го, стегни се, виж Йово, сърцето му се къса, що му тровиш живота?

-       Аз си искам мойто, то е живо, пък ти, Пено, недей да те е яд, че дъщеря ти се ожени и се махна. Моят син си е тук и днеска празнуваме - или сядай да празнуваш, или се пръждосвай!

-       Моля  те, вразуми се, умряло е, айде на гробищата, от три години лежи там и плоча му сложихте с най-хубавата снимка, нали ти я избра, не помниш ли. Той си лежи там, а ти тровиш всички около теб сега - Пенка я хвана и я разтърси здраво.

Мила се откъсна от Пенка и побягна навън към улицата, следвана от мъжа си. На външната врата се закова. За миг пред очите ù се повтаряше картината отпреди три години - едно дете риташе топка на улицата, с бясна скорост откъм завоя се задаваше кола. Нямаше време за мислене, още миг и синът ù щеше да умре - тя се спусна към детето. Пенка и Йово в един глас извикаха. Но беше късно - детето беше спасено, Мила - не. Пред очите на Йово и Пенка се разигра страшна трагедия. Блъскайки детето, Мила бе поела удара, ръката ù се беше закачила за калника и колата я влачи няколко метра, преди да я раздроби.

Новината се разнесе светкавично из селото - Мила спасила Величкинито дете, но си отишла.

Очевидци разказваха, че точно преди да се хвърли под колата, извикала: “Сине -  не! Бягай от там!”

“Горката - коментираха бабите - беше се побъркала, дано поне сега горе Господ ù даде успокоение и я събере със сина ù”

III

Един месец след погребението намериха Йово обесен на двора - в бележката пишеше, че мъката му е огромна и няма смисъл да живее - отива при сина си и жена си.