ПЪРВА ГЛАВА

ВТОРА ЧАСТ

 Случилото се по-рано породи в мен съмнения и въпроси, чиито отговори честно казано не исках да знам. И въпреки това не отказваха да напуснат съзнанието ми. "Какво означаваше всичко това?", "Защо би го направила?", "Какво очакваше да постигне?", "По какъв начин бях свързана с нейните създания?", "Защо, по дяволите бях забъркана в това?"

Малко след като Агрейн и Дарикс изчезнаха, напуснах нейните владения както ме бяха посъветвали. Вече се бе свечерило. Пътят ме отведе до тясна, планинска пътека. Вървях бавно. Падна гъста мъгла. Не виждах дори ръцете си. Нито на къде вървя. Не спрях и за момент. Не исках да обръщам внимание и на тази подробност. Чувах вълчата песен, която придаваше на монотонната ми разходка нотка на спокойствие. На нещо, което те караше да забравиш къде си. И какво си.

 Часове прекарани в мълчание. Със всяка крачка, с която се отдалечавах от Смъртта, мъглата малко по-малко се вдигаше. И вече можех да видя ръцете си. Проклетите ръце. Можех да видя босите си крака, по които имаше следи от борови иглички, кал и листа. Не беше толкова зле колкото си го представяте. Виждах изпокъсаната си бяла одежда, която беше приела цвета на кората на вековно дърво. Колко поетично…нали?

Нощите на Оня свят бяха по-различни от тези на Земята. Те бяха по-светли от самият ден. А може би просто аз бях коренно различна от душите, които се намираха в тихото измерение и за това очите ми можеха да видят всичко. Едва когато се отдалечих достатъчно усетих студа. Не отвън. А отвътре. Или може би и двете.  Косата ми – сплетена и мокра от дъжда, който бе заровил нежно пръстите си в мен…

Не след дълго зърнах в далечината малкото градче, за което по-рано ми каза Агрейн. Беше сгушено в полите на Вечно горящите планини-близнаци или както той ги наричаше „Студените планини“ (Кой знаеше защо им бе дал това име?). Виждах пушещите комини и светещите домове. Но единственото, което чувах беше лаят на раздразнени кучета. „Колко още остава? До сутринта дали ще стигна?“ „Дали някой ще ме посрещне? Дали ще намеря подслон?“ – си мислех, „…но в този студ – кой, по дяволите би стоял отвън? Че и да ме чака? Няма шанс.“

 След около два часа спускане по стръмната пътека, най-сетне можех да зърна портите на града. Навън бе започнало да се развиделява. Цялата бях премръзнала. „О-о-още малко. П-п-потрай, тяло. Моля те.“ – прошепнах. Почувствах някаква умора. Беше странно. Поне за мен.

Крачех бавно. Усетих задух и спрях внезапно. Затворих очите си за миг и поех дълбоко въздух в опит да потуша спазъма. Но след като ги отворих – не виждах нищо. Всичко ми бе размазано. „Какво ми става?“ За първи път това се случваше с мен. Не знаех какво е. И какво може да го е причинило. Опитвах се да остана в съзнание. Не трябваше да се предавам. Не можех да позволя да изгубя контрол над тялото си дори и за секунда. В противен  случай – …

Но то като че ли не ме слушаше. Последва нов по-силен спазъм, който не успях да потисна. Преди напълно да загубя съзнание, усетих топлината на нечии ръце, прегърнали ме.

„Най-сетне… у дома съм…“

 ***

 - Дали ще се събуди? Говореха двамата мъже. Разговорът приличаше  на спор. Единият се бе облегнал на стената, докато другият беше седнал на леглото, в което тя лежеше, взел в шепи ръцете ѝ. Държеше ги силно. Гледаше към спящото ѝ тяло. Със всяка изминала секунда, пулсът ѝ се забавяше. Прехапа устни. - Трябва…длъжна е. – отвърна тихо  Агрейн.

- А ако не се? Помисли ли за този сценарий?

- Не. Защото ще се върне.

- А ако…

- Замълчи! 

- Трябва да допуснеш и тази вероятност. Защото я има. И процента това да се случи е голям. – продължи Дарикс, скръствайки ръце. Лицето му бе все така безизразно. Но тялото му го издаде – трепереше отвътре. Беше нервен. Искаше това безпокойство да спре. Не беше присъщо за него. Винаги е бил сдържан. Хладнокръвен. Рационален.  А думите, с които в момента отвръщаше на Агрейн само наливаха масло в огъня. - Толкова ли искаш да я няма? – повиши тон Агрейн, обръщайки се към брат си. Погледът му се промени. Очите му сякаш пронизаха Дарикс.

- Разбра ме погрешно.

- Напротив.

- Признай си.

- Желая тя да се върне толкова колкото и ти, братко. – опита се да потуши огъня, който сам разпали. Осъзна грешката си. Но не получи отговор.

 В този момент се чу леко почукване от другата страна на вратата. Двамата братя станаха. Извадиха оръжията си и се заслушаха. Последва второ почукване. С тихи и бавни стъпки Дарикс се приближи към вратата. - Кой е?!? – попита. И двамата бяха нащрек. Можеше някой да е тръгнал след тях… изведнъж усетиха раздвижване от другата страна. Дарикс насочи окъпаното в отрова острие, в случай че този някой или нещото влезнеше. – Пак питам, кой е!?

- Успокоите се, момчета. Аз съм Валейн.  Двамата мъже направиха знак с ръка. Все още бяха нащрек.  – Докажи го. – извика Агрейн.  - Имаш хубав белег на гърба от Акциенската химера. Три дни и три нощи беше в безсъзнание, отровата щеше да те повали. Едва те спасих. Това достатъчно ли е? – отговори въпросният. Дарикс кимна в съгласие и свалиха бавно оръжията си. Отключи вратата и я отвори. Наистина беше той. Все същият – не се бе променил. Безсмъртието не беше отнело нищо от него – поне не физически.

Пред тях стоеше висок, як мъж в своите „четиридесет“ (човешки) години. Пусната черна коса, която стигаше до кръста. Издължени, виолетови очи. Скулесто, гладко на вид лице. Не беше останал нито един белег от безбройните битки, които бе водил. Истинските му години бяха неизвестни дори и за двамата братя. Агрейн му направи знак с ръка да влезе. Затвори вратата и се приближи до него. Дарикс се върна на мястото, което бе заел по-рано.

Валейн сложи ръка върху рамото на старият си приятел. Агрейн му върна жеста. – Моля, седни тук. – каза, посочвайки дивана, който се намираше в края на стаята. До него имаше дървена маса. Срещу нея един единствен стол. Валейн махна черният плащ и изпод него се откриха златните доспехи. Никога не ги сваляше. „Как може постоянно да ги носи? Сигурно и с тях

спи.“ – помисли си Дарикс, който едва сдържаше смехът си. Сложи ръка на устата

си за да го потуши. Почувства облекчение.  „Добре, че не ме чу…“

 Двамата седнаха един срещу друг. Мина известно време в мълчание. Агрейн започна да рови във вътрешната част на масичката. Намери това, което търсеше. Беше бутилка с алкохол. И две стъклени чаши. Наля ги. Подаде едната на старата си дружка. Отпиха бавно и ги оставиха. Погледите им се срещнаха. Сега разговорът можеше да започне. -  Докато пътувах насам се чудех каква е причината да ме накараш да дойда. И то на такова отдалечено място. По най-бързият възможен начин…  – започна Валейн… - но вече имам обяснение. Причината е пред мен. Нали така?   – каза, насочвайки погледа си към момичето.  - Ако бях ти казал предварително, нямаше да дойдеш. – отвърна Агрейн.

- И с право. Знаеш ли коя е тя?

- Наясно съм.

- Съмнявам се. – упрекна го Валейн, скръствайки ръце.

- Ще ми помогнеш ли или не?

- Зависи.

- Колко искаш?

- Не искам злато. Всичко зависи от отговорите, които ще ми дадеш. Агрейн направи крива гримаса. Облегна се назад и скръсти крака. Сложи ръка на брадичката си.  – Давай направо. Не обичам игрички. - Контролирай се, братко. Нека чуем какво има да ни каже. – обади се Дарикс, който усети раздразнението му. Търпението на по-големият му брат беше към края си. А Валейн сега вървеше по стар въжен мост.

Чернокосият мъж се направи, че не забелязва. Взе чашата и допи на бързи глътки питието. Посегна към бутилката и си сипа още. Изчакваше. Знаеше повече отколкото им казваше. Не трябваше да се издава. За тяхно добро. За нейно. И свое собствено. Трябваше да изиграе своята роля рано или късно. - Не започнахме добре. Успокои ли се за да можем да продължим разговора? – наруши тишината той. Гласът му беше тих. Погледите им отново се срещнаха. Агрейн пое дълбоко въздух. – Слушам те.

- Предполагам, че Господарката ви не знае, че сте тук. – започна Валейн.

- Напротив. Именно тя ни прати, но изглежда закъсняхме.

- Искаш да кажеш, че ви е наредила да спасите Създателката? Странно. Много странно.

- Помоли ни.  

- Не е присъщо за Смъртта – нещо не се връзва. – констатира Валейн, запалвайки димерия.

„Какво ли е намислила?“ – премина като стрела през ума му, заедно с още куп въпроси.  Най-малко очакваше да чуе това. Искаше да научи колкото се може повече. Планът пое в различна посока.

-  С Дарикс сме наясно, че е намислила нещо. Иначе не би ни позволила да се срещнем със самата Създателка. А сега – и да я спасим.  Нямах представа, че може нещо да ѝ се случи. Другото, което забелязах – Господарката знаеше къде е, въпреки че не се намираше в Нейните земи. Нито нишка, която връзва на останалите души за да може да ги проследи. Тези действия доведоха само до нови,

по-заплетени въпроси, чиито отговори в момента не искам да знам. Сега по-важното е да я спасим. Затова те повикахме. – обясни Агрейн. Дарикс кимна в съгласие. – Разбирам. Значи нещата са по-сложни отколкото очаквах. Ще оставим разговора за по-късно.  – отвърна Валейн, ставайки от дивана. Агрейн и Дарикс стояха настрани, но в същото време достатъчно близко за да наблюдават.

Мъжът се приближи до леглото. Зърна я. За първи път от…

  Седна до нея и сложи ръка върху челото ѝ. Миг след това допря пръсти на китката ѝ. Задържа дъха си за около минута. Едва чуваше пулсът ѝ. Усети студ. Различен от преди.  - От колко време е така? – попита, без да се обръща към двамата братя. Гласът му като че ли се промени.

- От вчера сутринта. – отговори Дарикс.

- Мамка му… дано не съм закъснял. – прошепна. Забелязаха безпокойството на Валейн.

- Ще се оправи, нали? Ти можеш да ѝ помогнеш? – гласът на Агрейн потрепна. Не искаше да си помисля другояче, но съдейки по изражението на приятеля си,  не можеше да очаква нищо добро. Познаваше го достатъчно добре за да отгатне какво следва. - По дяволите, дори и аз не съм сигурен. Пулсът ѝ е толкова слаб, че едва го долавям. Дишането ѝ е забавено. Тялото е затоплено, но не усещам присъствие. С други думи - душата ѝ не е тук. Мамка му! Трябваше да дойда по-бързо. Мамка му! - отвърна Валейн.

- Как така душата ѝ не е тук?! – попита Агрейн объркан, гледайки към нея. – Няма я. Това е. – отговори.

- Нищо ли не можеш да направиш? – попита Дарикс, който се стараеше да остане все така неутрален.

-  Най-добрият избор е да изчакаме да се върне. Където и да е отишла.

-  Ще се върне ли?

-  Да, ако го е напуснала по своя воля.

-  А в случай, че не е било по нейно желание? Какво правим? – последва още един логичен въпрос. – В такъв случай, отстраняваме причинителят и я връщаме.

-  Мирише ми на неприятности. – добави с досада Дарикс, слагайки ръка върху очите си.

- Нека първо опитам нещо. След това ще го мислим… - каза Валейн.

– Какво ще правиш? – попита Агрейн. – Имайте ми вяра. – последно каза той, лягайки до спящото ѝ тяло.

Обърна се към нея. Погали лицето ѝ. „Ще те намеря където и да си. Ще те върна. Каквото

и да ми струва.“ – говореше ѝ на ум, сякаш очакваше отговор. Сякаш го чуваше. Взе ръката ѝ и я стисна силно. Затвори очи. Все още имаше нищожен шанс тя да е наблизо. Щеше да направи всичко за да я намери. Какво беше тя за него? Никой знаеше…

 Двамата братя останаха сами… -  Да се надяваме, че ще я върне. – тихо каза Агрейн, издишвайки  димът от догарящата димерия…