Когото се събудя сутрин, преди да поздравя слънцето, прегръщам и  целувам детето в мен и му обещавам:

         – Днес ще дишаш свободно, миличко, ще се радваш на птичия хор сред простора, ще се забавляваш безгрижно цял ден. Никой нищо не иска от теб. Да, няма да те насилвам. Обещавам!

          Изведнъж с настойчив тон проговаря другият ми Аз:  

          – Чака те толкова много работа! Домът, мъжът, градината, вилата, ремонтът на колата, вишната и кайсията вече узрели, компоти трябва да правиш, недописаният роман с досада събира прах на бюрото …. Я, виж, каква ограда са си направили съседите от ковано желязо, а долната ѝ част са облицовали с невероятно красиви плочки. Шарките им изглеждат като египетски йероглифи.  Е, скъпичка им е излязла, 8-9 хилядарки, ама тя и красотата пари струва. Парите! Парите! Май през пръсти ги броиш! Бюджета си добре ли го пресметна? Да не пасеш зелено в края на месеца?!   –  Детето в мен вече се е намръщило, аха, да се разплаче.

         –  Ти нали ми обеща нещо! – гледа ме то с нажалени очички,  а навън слънцето вече се е скрило  зад тъмни, бухлати облаци. Може и да завали, че и градушка да падне даже.

           –  И ….  какво сега? – отвръщам аз. –  Да хукна с меките си петички по проблеми-бодили? Кой си ти, дето все надигаш глас в главата ми? Какво те е грижа за моя живот! – споря с някого, но как да го нарека, не знам. Моето друго Аз, Его, Свръх Аз или Дълг? Може би Морал?  Или Суета? Как ми се ще на глас да изрека: 

           – Я млъквай! Няма да векувам тук! Имам право да съм волна птица, да се радвам на мига, отреден  за мен! И…. да правя каквото си искам. Както и да не правя онова, което не искам. Свободата е безценно благо! Може ли несвободният да е щастлив?

           Залез слънце. У дома все някой нещо иска, недоволства, изисква. Дори цветята ми нашепват:  „Жадни сме. Днес забрави да ни полееш.“ Детето в мен, омаломощено след  целодневното препускане по задачи с моите остаряващи нозе мълчаливо негодува, но знам какво чувства, какво иска да ми каже. Успокоявам го:

          – Кротувай, миличко! Нали разбираш, обичта е отговорност и дълг. И…. върти се колелото година след година. Току поглеж, отминали няколко десетилетия като един миг. Тялото – съсухрено – в немощ се предава. Болят рамене, пукат колене, гръбнакът се превива, пред взора перде се спуска.

        Детето в мен пак надига глас:

             – А мечтите, мечтите наши! Колко от тях сбъдна?

             – Ела да те прегърна!  Шестдесет десетилетия не са достатъчни  да се ограмоти човек житейски, мило. Знаеш ли, все още не знам кой сбъднат блян младостта възвръща? Ти знаеш ли? Кажи ми?

          – Нима не знаеш? Бъди ми вярно другарче, не ме изоставяй ни в радост, ни в беда и винаги ще се чувстваш млада, ще си хубава, свежа, магнетична!

     – Но аз имам деца и внуци, знаеш, колко много ги обичам! Имам семейство и дом, задължения, проблеми за решаване, не мога все да ти угаждам – отвръщам аз с любящ тон.

     – А мен,  детето в теб колко го обичаш? Как го обичаш? Аз нямам претенции, но когато ме пренебрегнеш, аз тъгувам. Тогава и ти си тъжна и унила, понякога отчаяна – настоява непорасналата принцеса.

     – Ела, ела да те гушна топличко и да те целуна! Прости ми, че днес не изпълних обещанието си. Знаеш ли, много съм ти благодарна!

       –  Защо?

       –  Затова, че все пак, макар да съм майка, съпруга и баба, все пак не пораснах съвсем.  Все още съм безбожно наивна, понякога волна и безотговорна, случва се да съм съвсем безгрижна, друг път съм тъжна, но за кратко. Понякога съм много ядосана, е, не съвсем разярена. Не се тръшкам по пода, нито чупя чинии, но …. изричам едни думички, макар и с тих глас.

        –  Да, знам. Понякога псуваш даже, ама културно, наум.  – Не се учудвам, че детето  в мен познава  всички мои мисли, чувства, преживявания, радости и неволи.

         –  Благодаря ти за това, мъниче мое, че не ми се сърдиш и не ме изоставяш, че след като заплача, веднага след това мога и да се засмея. Искаш ли да ти прочета едно стихотворение вместо приказка преди сън?

         –  Да, хайде, прочети ми го! – умолява детето в мен, гушейки се в прегръдката ми. Отварям чекмеджето на нощното шкафче, вадя оттам таблета и чета от бележника.  

**

Знаеш ли, скъпи?!

Не знам как да ти го кажа?

Може и писмо да ти напиша.

Но… много искам да го знаеш.

Понякога и на мен не ми достига обич.

Душата ми вехне, съхне и линее …..

Но ...  казвам си:

„Ей ти, не си дете!

Много си голяма.

Майка си и баба.“

Защо ли още копнея

на мъж да съм любима,

в чиято душа цяла

мога да се побера

и да се скрия?

С щуротиите и със смеха си.

С тревогите и с неволите си.

Понякога...

Понякога ми се иска,

както някога

да съм съвсем мъничка.

Слаба да съм.

Да съм беззащитна.

Да съм момиченцето

с бяла панделка и плитка.

Искам да съм обичана от мъж

като детенце негово невръстно

и той за мене да полагаш грижа.

Уморих се да съм все тъй силна.

Може би ….. пак ще премълча.  

Въпреки това още имам сили

за деца и внуци да се грижа.

         Детето в мен заспива укротено, доволно и щастливо, а исках да се посъветвам с него дали да публикувам във фейса това стихче или не, а и как точно да го озаглавя.

           –  Подхожда му заглавието „Комплекс на Електра“  – избоботва с неприкрита ирония в интонацията другият глас, който често ме стресира.

      – Комплекс на Електра! Хайде, бе! Ненормална ли съм?! Кой си ти, че ще ме диагностицираш с психични отклонения? – Мисля, невролозите, психотерапевтите и психолозите са едни от най-грамотните хора сред нас. Знаят как функционира мозъчната ни кутия и вероятно нямат моите проблеми, не познават раздвоението на личността. Утеха е, че не съм множествена личност поне. Дисоциативно разстройство на личността го наричали още. Идентичност! Май още не съм я постигнала?! Ще трябва да попътешствам из Акашовите записи и по страниците на много писания още. Дали ще разбера коя съм? Защо съм човек, защо съм жена, а не карамфил или петуния?

          Долита неканена мисъл в мозъчната ми кутия и измита въпросителните: „А, той, мъжът в твоя живот, дали детето в него също не копнее за майчина закрила и грижовност? Те, мъжете, уж са по-силният пол, но понякога и тях ги напуска Силата.“ – Клепачите ми натежават. Кой от всичките мои „Аз“ заспива? А нещо МОЕ дали вечно не будува?  

        Не знам, но да си призная, колкото повече остарявам, толкова по-силно обиквам непорасналото дете в мен и много по-често търся компанията му – невинна и мъдра. Защо? Не знам. Дали не съм за смях! Дали всичко ми е наред?

          А вие? Опазихте ли  детето в себе си?

          Как?

Самадхи