Добромир живееше в едно малко провинциално градче, в семейство на обикновени работници. Парите едвам стигаха. Родителите работеха в завод, а освен това се грижеха за малка зеленчукова градинка в покрайнините на града. Всеки месец плащаха за жилището си, а обзавеждането беше глътнало всичките им спестявания. Момчето навлизаше в пубертета и желанията му започнаха да се променят. Преди се задоволяваше със стотинки за баничка и боза, но вече желаеше да има дънки. Притежаваше два панталона, с които ходеше на училище, кино, вечеринки и т.н. Но дънките бяха скъпи и се срещаха само в корекома. Малцина си ги позволяваха, а когато някой го направеше, веднага биеше на очи. Добромир умоляваше майка си на няколко пъти, да му купи дънки, но тя го уверяваше, че не му трябват. Пренебрегваше го, очаквайки да спре да я моли, да забрави желанието си, да се примири. Но той не спираше да мечтае и започна да се вманиачава. Вече му беше неудобно, но пак се обърна към майка си.

- Мамо, може ли да ми купите дънки?

- Добре! Щом толкова много ги желаеш, ще ти купим! Ама после няма да имаме какво да ядем, до края на месеца.

Детето не беше глупаво, нямаше да позволи семейството му да страда заради прищявки. Разбра, че не трябва да му купят дънки. Не че не ги заслужаваше, просто бяха излишни в очите на родителите му. Добромир известно време вървеше умислено, но измисли как да се сдобие с дънки. Чисто и просто се облегна на един камион, по-точно на ремаркето му. То беше покрито от брезент и Добромир го хареса на допир. Късмет беше, че в града имаше именно цех за изработване на платнища от брезент. Това го подтикна да се обърне към бай Добри, човекът който зашиваше халките, подгъваше и т.н., за да бъдат платнищата по размер на различните камиони. Помоли го най-учтиво, да му продаде едно парче брезент, малко срамежлив с ококорени очи. Бай Добри беше добряк по душа, а и услужлив. Даже не поиска пари.

Малкият герой вървеше с ведра стъпка към шивача бат Гошо. Не се учудвайте, в малките градчета в България по това време, много обичаха да се обръщат към някого с „бат” или „бай”, някаква си странна мода, все едно че е признак на уважение. Добромир стигна до една триетажна кооперация, качи се по стъпалата и позвъни на вратата в ляво. От прозореца на стълбището се виждаха върховете на два бора, които бяха посадени непосредствено след завършването на сградата. Докато чакаше, момчето се вгледа в тях. Малко след това, излезе една много красива жена с малки, блестящи, свински очички и то се обърна към нея.

- Добър ден! Какво желаете?

- Добър ден! Бат Гошо тук ли е?

- Не скъпи, в момента е на работа.

- А, кога ще е удобно да мина?

- Тази вечер, в седем.

- Добре, Другарко. Благодаря Ви!

- Довиждане!

- Довиждане! - каза момчето, държейки се за парапета по-отдолу на стъпалата, без да отклонява поглед от нея.

Добромир се прибра вкъщи и веднага побърза да скрие брезента под леглото. Легна на него и зачете последния брой на едно списание за юноши. Междувременно поглеждаше часовника на стената, през две-три минути. Четеше една статия за Хирошима и Нагасаки. Като я свърши, блъсна списанието в леглото и се ядоса на себе си. „ Хората са изгубили живота си за един миг, а аз се тормозя за едни дънки! Но естествено…, сега годините са други! Пък и ние не сме атакували Пърл Харбър! Какво да направя!? Да се обеся, затова че желая едни дънки ли!?” - си каза тийнейджърът, с присвити очи втренчени в нищото. След като се успокои, излезе и реши да мине през центъра. Въпреки, че беше малко, в градчето имаше много живот. Казиното и дискотеката работеха до сутринта. Уличните светлини отразяваха Добромир във витрините. Той се виждаше с дънки. Виждаше, как всички в училище ще се обръщат след него и ще бъде център на внимание. Ще му говорят с респект, даже учителките ще са впечатлени от него. Влезе във входа и се спъна още в първото стъпало. Глезенът го заболя и се начумери, но веднага му мина. Този път от вратата излезе един мустакат мъж с очила.

- Добър вечер, момче? С какво мога да ти помогна?

- Добър вечер! Бих желал, да ми ушиете дънки. Ето, нося плат.

- Заповядай!

Шивачът взе размерите на Добромир, запита го за джобовете и започна да маркира брезента с тънък тебешир. Уви! Когато подложи брезента под иглата на шевната машина, конецът се намота. Същото се случи и при следващите два опита. Бат Гошо се обърна към момчето и му каза:

- Платът е много особен. Здрав и дебел. На тази машина няма да стане. Нито на подобни такива.

- Добре.

- Съжалявам!

- Аз съжалявам, че ви отнех от времето! Извинявам се!

- Няма нищо! Пак заповядай…, когато имаш нужда! - тук шивачът се усмихна малко ехидно и се изправи, показвайки с длан пътя към входната врата.

- Довиждане!

- Чао, чао!

В стълбището Добромир се разплака. Сдържаше риданието, само дишаше тежко. След около две минути плач, той си обърса очите в брезента и излезе на улицата. Вървейки към вкъщи, с периферното си зрение наблюдаваше как от витрините се усмихва един дявол с дълга опашка и тризъбец в ръка. С оръжието си бодеше душата на детето. Самочувствието му потъна в локвите. Дяволът пиеше от тях и запъхтян обикаляше покрай него, милвайки го по главата. А момчето махаше с ръце около нея, за да го прогони. Като се прибра не пожела да яде, но родителите му се скараха. Хапна малко, колкото да се успокоят и си отиде в стаята. Отново заплака, но този път по-силно и по-продължително. На следващата сутрин, на път за училище си даваше кураж. Беше задоволен, защо му е да се тормози излишно.Но размишлявайки, отново и отново като мъртво течение, дънките придърпваха съзнанието му към океан от желания. Усещаше, че не е нещо, което може да контролира и овладее. Всъщност, той беше жертва на собствената си природа. Единственият му шанс бе, да и се подчини. Добромир не беше добър ученик, но не се закачаше с другите деца. Седеше на последния чин и не вдигаше ръка за участие. Имаше много въпроси, но се мъчеше сам да им даде отговор. Към края на учебния ден, в часа по биология подсъзнанието му проработи. Та нали бай Добри шиеше брезента по различни размери. И шивачът направи кройка. Трябваше да действа, затова отиде при бай Добри, веднага след часовете, за да разбере дали ще получи дънки, или не.

- Добър ден, бай Добри!

- Добър ден, момче! Какво те води насам?

- Шивачът каза, че на обикновена шевна машина, нищо няма да стане.

- Тоест?

- Че платът не е за дрехи. Затова идвам при теб.

- Е, аз какво да направя?

- Моля те, само да погледнеш и да кажеш, дали ще можеш да ги ушиеш- в този момент подаде начертания брезент. Бай Добри го разгъна и загледа умислено.

- Ела утре! Когато съм свободен, ще пробвам да ги ушия.

- Добре! Благодаря! До утре, Бай Добри!

- До утре, Добромире!

На следващия ден момчето отиде и си все дънките. Изпробва ги и ухилен до уши благодари, попита какво дължи, но пак не му взеха пари. Вече имаше дънки и реши, че трябва да се покаже с тях първо в дискотеката. По домашния телефон се уговори с приятели и съученици. Добромир не спомена на никого, че има дънки. В училище се държеше както винаги, съвсем нормално.

Беше събота. Момчето гледаше жадно към небето. Молеше слънцето да си легне по-рано, а облаците да го завият през глава. Искаше да вижда звездите съвсем ясно. Тази вечер щеше да посети дискотеката, а тя винаги беше пълна с красиви момичета. Часът дойде и Добромир каза на родителите си, че ще тръгва. Вече облечен, мина бързо по коридора, така че да не го видят. Чувстваше един непрестанен гъдел и задоволство, от това че е жив. Пред дискотеката хората го гледаха странно, а приятелите му започнаха да го подиграват.

- Добчо, какви са тези дънки? Хахахаха!

- Дънки като дънки!

- Ама те са зелени! Хах!

- Е, какво като са зелени!?

- Ами…, приличаш на клоун!

- Да, ама имам дънки!

- По-добре не влизай в дискотеката с тях! Хората ще ти се смеят!

В този момент Добромир се огледа и разбра, че приятелят му е прав. Зеленото биеше на очи. Нямаше друг избор и се забърза към вкъщи. Обзет от паника, отвори едно от чекмеджетата в стаята си. В него имаше листи индиго. Използваха се за попълване на документи, за рисуване, общо взето заместваха химикалите. Добромир събу дънките си и ги постави на пода. Отиде и взе ютията от килера. Поставяше, лист по лист върху дънките и натискаше здраво с нагорещената ютия. И за своя почуда, успя да ги боядиса в синьо. Закачи ги на простира да изпръхнат. След около половин час ги сне от него и ги облече. Все още беше рано и отиде в дискотеката. Приятелите му, пък и други хора, които го бяха забелязали преди това, както беше със зелените дънки, онемяха. Добромир изпита върховно задоволство. Цяла вечер танцуваше и флиртуваше с различни момичета. След дискотеката, вече вкъщи, се съблече и започна да се смее на висок глас. От кръста надолу целия беше син. Влезе в банята и едвам-едвам се изми, но с широка усмивка. Със същата тази усмивка си легна, а на сутринта тя пак грееше на лицето му като малка искряща звезда.