Историята не познава много случаи, в които фолкпевици са се влели в редовете на работническата класа. Затова и статистиката мълчи за метаморфозите, настъпващи у тях при толкова рязък обрат в професионалния им път. Макар и без да имат претенциите да са точни, поради нищожния брой наблюдавани обекти, все пак някои спорадични проучвания сочат, че коефициентът на интелигентност на бившите фолкпевици при започване на физическа трудова дейност нараства главоломно от скромния резултат 69 до около 85!
Горе-долу подобен бе и ръстът на цитирания коефициент на Сузана. Дали вина за това имаше вглъбяването в еднообразната работа, като чистенето с прахосмукачка, смяната на чаршафи, бърсането на санитарията в банята, или смяната на оскъдното ѝ работно облекло с по-затворено такова, но логическото ѝ мислене определено бележеше напредък. Доказателство за това бе SMS-ът, който изпрати на следващия ден и който гласеше „Sigorna sam kadesa daiamantite obadi mise!!!“. Тук е редно да отбележим, че след инфаркта на един амбициозен асистент от катедра Езикознание при Пловдивския Университет, геройски пострадал при изпълнение на служебния си дълг, никой повече не посмя да прави по-нататъшни проучвания за правописа на фолкпевиците у нас.
Телефонът на мъжа изпиука. Когато видя кой изпраща съобщението, изпсува на глас. После въздъхна дълбоко. Знаеше, че Сузана беше готова на всичко, само и само да се махне от онзи хотел и от слугинската работа. Мъжът реши все пак да се обади и да чуе заточеничката. Набра номера ѝ.
- Красьо, знам къде са диамантите! – възторгът ѝ прелиташе границите.
- Я да чуем сега какво си измислила!
- Нищо не съм измислила! Видях единия от тях на един пръстен!
- Уф!... И как го разпозна? Та ти не беше разбрала какво ти подавах! Толкова бързо го изхвърли! Дори не го и видя! Аааа!... Само като се сетя!
- Не бе! Сигурна съм. Едни туристи тука…
- Престани да ме занимаваш с глупости! – прекъсна я рязко мъжът – Или предпочиташ да те върна на околовръстното?!...
Прекъсна ядосано връзката. След малко телефонът отново изпиука. „Turistiti saot gradec!!!“ – гласеше новото съобщение. Набра я.
- Защо не започна с това?! Казвай, каквото знаеш!
- Ами, тридесет и пет годишни. Неговото име е Ивайло Лечов, нейното – Мара Дженева. И двамата са от Градец. Вчера напуснаха хотела. Не знам къде отидоха, но се прибират в България утре. Онзи ден видях самолетните билети на нощното шкафче, докато чистех… Какво друго?
- И защо след като са напуснали вчера, ми звъниш едва сега?!
- Защото… Защото снощи се въртях в леглото. Този огромен диамант на пръста ѝ не ми даваше да заспя… Чудех се какви са тези баровци с такъв диамант и дали не са някои звезди. Тази сутрин проверих на рецепцията копията на личните им карти. Имената и местоживеенето. Разбрах, че са от Градец, където се случи онова… нали се сещаш… И вдянах!... Проверих на картата. Мъжът живее точно на мястото, където… загубих огърлицата си…
- Моята огърлица, Сотирке! Моята! Показах ти я и те попитах „Дали това ще те накара да се върнем във вилата?“ А ти я взе и я метна през прозореца!
- Красьо… Мило… Съжалявам!...
- Колко голям беше диамантът?
- Колкото малък лешник. Сега, като си я върнеш, нали ще мога да се прибера?
- Ще се прибереш, когато аз реша! Бачкай там, да ти дойде акъла!
Беше научил, каквото му трябваше. Прекъсна връзката и се замисли. Едно нещо беше ясно – че в бедния Градец нямаше толкова богати хора, които да си позволят пръстен с диамант, по-голям от четвърт карат. „Малък лешник“ бе относително понятие, но горе-долу съвпадаше с големината на изчезналите диаманти. Че Сузана беше тъпа, това бе отдавна доказано. Затова не можеше да си обясни, какъв бе този неин изненадващ изблик на разсъдък. Не можеше да си обясни и каква беше тази случайност онези двамата да попаднат в многомилионния Лондон точно на бившата фолкпевица.
Красьо Черния не бе човек на мисълта. Затова тръсна глава, прогони тези излишни терзания и се зае да организира връщането на загубеното. Този път трябваше да се приготви добре. Имаше лоши спомени от Градец. И не беше само огърлицата. Преди много години бе решил да сложи ръка върху дребния бизнес в градчето. Четири кръчми, баничарница, сладкарница и дузина магазинчета не правеха отчисления за никого. Беше някаква пропусната девствена територия, която само чакаше някой да дойде и да „забие колчетата“. Черния реши, че е най-подходящият за това. Но беше още млад и зелен и бързо се опари. На третия ден след първото му силово посещение попадна на бившата олимпийска надежда по бокс Веселин Василев, известен в по-ново време като Весо Вафлата. Съгражданите му го бяха извикали на помощ от столицата. Боксьорът се отзова и попиля „гостите“ от областния град така, както топката за боулинг разхвърля кеглите при страйк. Красьо и хората му дълго лежаха изпотрошени в болница. От тогава бизнес-интересите му в Градец клоняха към нула.
Съдбата често разбърква тестето с карти, с които реди пасианса на живота. За пореден път пасиансът не ѝ хареса и тя разбърка колодата. В последния момент Иво и Мара решиха да отложат прибирането си у дома. За книгомани като тях възможността да бъдат в страната на Шекспир и да не посетят Стратфорд на Ейвън, граничеше с кощунство. Затова презавериха самолетните си билети за след три дни и от Торки отпътуваха за Бирмингам.
На втората сутрин от престоя им там телефонът на Мара ги събуди с тревожен звън. Беше Къдравата Це. Силно притеснена, тя информира библиотекарката, че същата сутрин с два тъмни автомобила в Градец са нахлули хората на Красьо Черния. Разпитвали за нея и за Боби. Но не точно за Боби, а за някой си Ивайло Лечов, но тя се била сетила, че това е Боби. Самият той пък бил изчезнал и никой не го бил виждал от една седмица. Гина, майка му, твърдяла, че е в санаториума в Наречен. Едната от колите стояла пред къщата на Боби, а другата пред библиотеката. Къдравата Це изрази и съжаление, че през следващите четиринадесет месеца племенникът ѝ Веско ще бъде възпрепятстван да помогне, както го бил направил едно време, поради неотложен ангажимент към правосъдната система. Може би го каза малко по-простичко, но така го разбра Мара. Тя ѝ благодари и умислена прекъсна връзката. Ивайло я гледаше въпросително.
- Положението не е розово… – обърна се към него годеницата му – Казвай сега всичко, което се случи, след като видя диамантеното колие в двора си! С всички подробности и детайли! Свраката мъжка ли беше или женска? Как махна първия диамант от огърлицата – с клещи или с отвертка? Такива неща! Не се усмихвай!... Търсят ни мутрите на Красьо Черния…
Пропуснаха закуската. Иво ѝ разказа всичко с най-малките подробности. От време на време Мара му задаваше насочващи въпроси, на които той добросъвестно отговаряше. Когато приключиха, Мара затвори очи и постоя така няколко минути. Не беше и подозирала, че ще дойде ден, в който трябва да впрегне всичко научено, за да разплете ситуация, в която тя самата беше едно от главните действащи лица. Това можеше да се окаже разследването на живота ѝ. В буквалния, животоспасяващ смисъл! После взе телефона си и се зарови в интернет. Близо два часа тя разгръщаше страница след страница. Накрая доволно се усмихна.
Слязоха в лоби-бара да пият кафе. Там госпожица Дженева направи своя първи публичен анализ. Макар и само пред публика от един човек, тя вложи цялото си умение да я впечатли.
- Красьо Черния няма за какво друго да те издирва, освен заради диамантите. Това не подлежи на съмнение. Значи или са били негови, или по някакъв начин е разбрал, че са у теб и е решил да изкара лесни пари. Идва въпросът – Как е разбрал за теб? Първо предположих, че информацията е дошла от златаря арменец. Но ти самият казваш, че не си му дал името си, и си сигурен, че никой не те е проследил при посещенията ти при него. Това последното е субективно усещане. Не го вземам под внимание. Тогава се запитах - Защо търсят и мен?... Никой не знаеше, че сме заедно. Дори майка ти знае, че си в Наречен. А моите познати си мислят, че съм в София на обучение. Значи някой ни е видял и се е разприказвал, след като се срещнахме на аерогарата в София. Кой?! След самолета, а в него нямаше нито едно познато лице, теоретически е възможно някой наш общ познат да ни е срещнал някъде в Лондон. Имаше тълпи туристи по забележителностите. Може някой да ни е видял и да му е станало неудобно да ни се обади. Все пак за хората ти си Боби регулировчика, а аз... Не се обиждай! Тръгнах по много грешна следа. Зарових се профилите на хората от Градец, за да проверя дали някой не се е похвалил, че тези дни е бил в Лондон. Не открих такъв. Тогава си спомних за една камериерка в лондонския ни хотел. Беше българка и ми изглеждаше странно позната. Каза, че е бивша певица, а когато видя пръстена ми, спомена някакви диаманти, които провалили живота ѝ, разплака се и избяга. Диаманти! Провалили живота ѝ! Може ли огърлицата да е била нейна и по някакъв начин онази сврака да я е откраднала? Едва ли. Подобно бижу може да си позволи само една певица в България, но тя, слава Богу, не пее чалга. Обаче диамантите могат да провалят живота на човек и без да са негови. Особено ако познава Красьо Черния. Проверих. Сузана, така се казваше певицата, е била любовница на Красьо до… Тук внимавай! До четиринадесети февруари. Има техни снимки, качени в профила ѝ. От тогава е и последният ѝ пост в социалната мрежа. Честити празника на всички свои влюбени фенове и им намеква, че ще го отпразнува с любимия си в романтично уединение във вила в планината. В планината! После изчезва. Ангажимента ѝ за петнадесети февруари е отменен! Всичките ѝ следващи ангажименти също! Случило се е нещо точно тогава!... И то в планината над Градец! Вероятно е изпуснала огърлицата в снега, не са я открили, а напролет една сврака я е намерила и ти я е донесла… Черния, разбира се, я е наказал за това. Но тя вижда пръстена на ръката ми, разпознава диаманта и звъни на Черния… Как ти се струва?
- Невероятно!... А откъде знае имената ни?
- Иво, глупчо! Тя работи в хотел! В него имат всичките ни данни. Затова търсят и теб, и мен!
- И разбра всичко това само с малко ровене в мрежата?!...
- Е, и с малко логика, разбира се! – усмихна се тя.
- Добре би било, ако тази логика може да измисли и как да се измъкнем от създалата се ситуация… Онзи арменец най-вероятно вече е препродал диамантите. Аз пък похарчих част от парите. Така че е абсурдно да мислим за обратно изкупуване… А Черния не си поплюва… Освен да останем тук, друго решение не виждам…
- Имам план. С малко късмет ще успеем. Слушай!...
Боби се върна в Градец в една топла майска привечер, седмица по-късно. Повечето от съгражданите му бяха излезли на разходка по главната. Те бяха забелязали отсъствието му и гледаха с любопитство, как дърпа след себе си малък куфар на колела. Боби се усмихваше на всеки срещнат и със светнали очи тихичко обясняваше „Боби беше в Наречен! На баните!“ Миг след това изражението на минувачите ставаше смутено. Те виждаха как едно черно Ауди с тъмни прозорци следваше бавно Боби по главната улица от автогарата към дома му. Но сякаш само „регулировчикът“ не го забелязваше. Стигна до оградата от тараби и влезе в двора. Двама здравеняци в черни фланелки и черни джинси изскочиха от колата и го последваха.
- Хей ти! Чакай! – извика единият - Ти ли си Ивайло Лечов?
- Нееее… Аз съм Боби – обърна се ухилен запитаният.
- А бе, ей! Ще ти дам един Боби! – намръщи се мутрата.
- Пеца, чакай! Шефът каза по-внимателно, че е чалнат – намеси се вторият – Остави на мен!... Боби, как си? Разбрах, че си бил на почивка. Къде беше?
- Боби беше на гости на кралицата! – още по-ухилен до уши отвърна Ивайло.
- И как беше там?
- Аааа… Боби много е доволен. Само колите им са наопаки. Всичко друго е супер!
- Браво! А сам ли беше там?
- Не. Боби не пътува сам. Боби беше с кака Мара. Ама тя се прибира утре. Качи Боби на автобуса одеве и отиде на лекар. Каза, че я боли корем.
- Аха. А защо бяхте при кралицата?
- Е, как защо?! Боби да ѝ подари пръстена.
- Пръстен ли? А от къде го имаш този пръстен?
- От герданчето, дето го донесе свраката.
Мъжагите се спогледаха невярващо.
- Някой друг знае ли за герданчето?
- Не.
- А кака ти Мара?
- Не. Боби каза на кака Мара, че свраката е донесла само камъка.
- А къде е това герданче сега?
- Тука. Скрил съм го в бараката за дърва, защото свраката искаше да си го вземе!
- А може ли да го видим?
- Моооже!... Чакай малко!
Боби хлътна в бараката и след секунда излезе с гордо вдигната ръка, в която държеше златно колие с проблясващи камъни на него. „Лошият” вече звънеше на Красьо Черния.
- Бос, намерихме огърлицата! Всичко е наред… чакай малко!... Липсва само един от камъните. Идиотът каза, че го е подарил на кралицата… Онази ще си дойде утре… Слушам!... Поне два шамара бе, бос?... Щом казваш… Добре! Прибираме се след час.
- Боби, а знаеш ли, че кралицата много хареса пръстена и ни праща да вземем и герданчето? Ще ни го дадеш, нали? – мазнеше се вторият.
- Ами… Не знам… - колебаеше се Боби – Ако ми прати полицейска шапка, тогава! От онези издутите! Тя знае!
- Ама разбира се! И шапка, и палка, и белезници ще ти прати! Но първо трябва да ѝ занесем герданчето, което свраката ѝ е откраднала.
- Добре… - Боби протегна ръка и подаде колието.
- А ти трябва да пазиш тайна. Ние сме тайни агенти на кралицата, а за тайните агенти никой не говори. Нали?
- Да…
- Айде бе, Смоуки! Много се вживяваш! Айде, че шефът ни чака!
- Довиждане, Боби! И… шшшшт! Тайна!... – „добрият” завъртя невидим ключ пред устните си и се обърна към партньора си - Пеца, тръгваме! Какво ще кажеш? Да взема да кандитствам в НАТФИЗ, а? Ха-ха-ха!
Мутрите се засмяха гръмогласно, метнаха се в Аудито и отпрашиха към града, а Ивайло въздъхна облекчено. Онези дори не подозираха, че някой друг би имал по-голям успех, ако би кандитствал в НАТФИЗ. Извади телефона, който беше купил предния ден и набра номер.
- Планът ти засега работи. До утре!
На следващия ден лично Красьо Черния посрещна на автогарата госпожица Дженева. Подаде ѝ кавалерски ръка, още докато слизаше от автобуса. С невидим жест махна на бодигарда си да извади куфара ѝ от багажното отделение.
- Добре дошла! Ще ми позволите ли да ви изпратя до вас?
- Аз... живея съвсем наблизо... Няма нужда... – жената бе видимо смутена.
- Ще направим едно кръгче, ако трябва. Не се безпокойте! Само искам да поговорим. Не отвличам хора... Или поне не пред пълен с хора автобус... Заповядайте в колата ми!
Тонът му не търпеше възражение. Пребледнялата Мара седна на задната седалка. Черния се вмъкна до нея. Бодигардът прибра куфара в багажника, седна на шофьорската седалка и потегли.
- Живея тука наляво... – гласът на библиотекарката трепереше.
- Знам много добре къде живеете. Ще обиколим градчето. Отдавна не съм идвал тук. Я виж ти! Какви имена само! Ресторант „Горгона”... Галантерия „Мария-Луиза”... Сладкарница „Евридика”... Баничарница „Маруся”... Имам чувството, че съм попаднал в матриархат. Явно жените са силните в Градец. Вие също... От къде се връщате?
- От София.
- Аха. А преди това?
- Кажете, какво искате?!
- Нищо. Засега само поддържам разговора. Но иначе съм любопитен – как е кралицата? Подарихте ли ѝ пръстена?
- Как?!... Какво?!... Онзи идиот ви е казал?!...
- Хм... Не обичам да отговарят на въпросите ми с въпрос. А Вие ми зададохте три въпроса наведнъж... Ако бяхте мъж, отдавна щях... Но не сте. И така, споменахте идиота?
- Дойде един ден в библиотеката. Носеше камък. Даде ми да го пипна. Беше диамант... Голям диамант. Каза ми, че някаква сврака го била донесла. Боби никога не лъже...
- Ха!
- Да... Той е още дете... Проучих в интернет. Обработен брилянт с такава големина струва десет хиляди евро! Исках го... Убедих Боби, че ще направя пръстен, че ще отида в Англия и ще го подаря на кралицата. Поиска да дойде и той... Категорично отказа да даде камъка, ако не дойде. Дори за изработката на пръстена отказа да го даде. Наложи се да взема отпечатък върху пластелин, за да го поръчам... Реших, че е по-добре да похарча хиляда евро, за да го взема, отколкото нищо да не получа...
- И?
- Поръчах пръстен по отпечатъка. Тенеке някакво. Пръстенът бе с повдигнати държачи. Когато го взех, само сложихме диаманта в него и огънахме държачите. Пасна идеално...
- Къде поръчахте пръстена?
- В София. До гарата. Продават евтина бижутерия... После уредих карта за Наречен за Боби. Обещах на майка му да го придружа до София, а там да го кача на автобус за Пампорово и да инструктирам стюарда да го свали в Наречен. Самата аз уж щях да съм на обучение в столицата...
- Хитро...
- Заминахме за Лондон. Пред Бъкингамския дворец отидох до един от гвардейците и докато Боби ни снимаше, имитирах как пъхам пръстена в джоба на униформата му. На висок глас и на български му поръчах да го предаде на кралицата. А на английски тихо му прошепнах, че му давам телефонния си номер. Гвардеецът кимна усмихнат. Боби остана доволен. Дори поръча на гвардееца да предаде на кралицата, че иска полицейска шапка. А аз скрих пръстена...
- Мдааа. Не е хубаво да се лъжат психично болни хора... А защо се забавихте толкова много? Животът в Лондон е скъп.
- Трябваше да изтече картата за санаториума на Боби. И да върна част от разходите си. В една ферма за ягоди в Южна Англия помагахме за седмица.
- Хубаво си говорим. А Вие сте разсеяна и не ми давате пръстена. У вас е, нали?
Мара бръкна в чантата си и извади малко хартиено пликче. Подаде го на мъжа. Той извади пръстена и го поднесе към слънчевата светлина. Цветни петна заиграха в колата.
- Карай към дома на госпожицата! – нареди на шофьора Черния.
- Чакайте! – Мара Дженева доби смелост – Вложих в това пътуване много пари! Теглих и заем. И изобщо не знаех, че имате нещо общо с камъка! Кой ще ми плати щетите?!
- Я виж ти! Вие сте и куражлийка! Малцина мъже биха се държали така с мен! Заслужавате нещичко за перфектно организирания обир... на един откачен! Ей, Смоуки, имаш ли нещо сухо у теб?
- Колко, бос?
- Колко, госпожице?
- Две хиляди и петстотин евро!
- Да бе! Нахална сте! Смоуки, дай на жената хиляда евро!
Бяха стигнали до дома на библиотекарката. Бодигардът ѝ подаде няколко сгънати банкноти. После свали и куфара. Красьо Черния също слезе от колата.
- Беше ми приятно, че се запознахме, госпожице!
Мара Дженева не отвърна нищо, а изфуча яростно и тръшна входната врата.
- Каква жена, Смоуки! Жалко, че не е моят тип! Да се махаме от този матриархат! Карай към арменеца!
Следва продължение
© Пер Перикон Всички права запазени