16.01.2011 г., 12:46 ч.

Дилемата - 4 

  Проза » Повести и романи
1088 0 3
8 мин за четене

Непознат номер. Натиснах зелената слушалка с въздишка на досада:

- Да?

- Здравей, аз съм!

Жоро! Досадата ми на мига се смени с тотална изненада.

- Ало?

- Да – успях най-накрая да издам глас.

- Къде си? – не бях сигурна какъв точно беше тонът му – някак настоятелен, но кой знае защо имах чувството, че се подсмихва ехидно. Това ме подразни, но отговорих:

- На път за вкъщи.

- Защо?

- Как така защо? Прибирам се!

- Часът е 18,45, ние нямахме ли среща преди 15 минути?

Срещата! След днешния ден с всичките му изненади, вълнения, притеснения,  разговори и скандали бях решила, че срещата от само себе си отпада.

- Виж, хайде да не си играем игрички! Имах среща с Жоро, а не с господин Дочев.

- Така е, но не е моя вината, че двамата се оказаха едно и също лице.

- И аз не съм виновна за това.

- Аз не те и обвинявам за това, но обещанието си е обещание. Промених графика си заради срещата ни, защото ми се стори, че си сериозен човек и държиш на думата си... Сбъркал ли съм?

По дяволите! Мамка му! Вече се обръщах кръгом и тръгвах към мястото на срещата ни:

- Добре, идвам!

Представях си го как самодоволно се усмихва и кипях от гняв. Чатках с ниските си токове и ми идваше да закрещя. Как можеше от толкова мъже да попадна точно на шефа си? Как можеше от толкова жени точно мен да покани? Какъв беше тоя идиотски късмет, мамка му? Носех се като фурия към търговския център, където беше уговорена срещата, тъй като беше по-лесно Жоро да го намери. Когато вратите се плъзнаха пред мен мернах отражението си в стъклото и видях, че и изглеждам като фурия. Така или иначе бях закъсняла, още десет минути нямаше да са  от значение. Слязох на третия етаж и влязох в тоалетните. Измих си ръцете и лицето, сложих си малко парфюм, поколебах се дали да си сложа грим, но се отказах. От нерви така се потях, че беше изключено да слагам фон дьо тен и всякакви други неща по лицето си. Оправих си косата и хвърлих поглед в огледалото.

- Толкова! – промърморих и излязох.

Влязох в кафето, без да знам как да се държа оттук нататък. Жоро седеше на една маса в ъгъла и говореше по телефона. Направи жест: сядай! След като уведоми този, с когото говореше, че утре ще е при него, затвори телефона и ми се усмихна. С усмивката от онази вечер. Стомахът пак ме присви.

- Здравей, Ана-Мария с тире.

Аха!

- Здравейте, Георги Дочев от централно управление!

За миг усмивката му потъмня. После сякаш реши да не обръща внимание на заядливия ми поздрав. Поръчах си водка с портокалов сок. Май имах нужда от нещо силно.

- Да си призная, вчера мислих за нашата среща. Чудех се дали и как да ти кажа всички неща, които си мисля за теб. Чудех се как въобще си мисля тези неща след като едва сме се запознали...А сега мисля само как можа всичко да се завърже така!

Как го правеше? Сега беше онзи Жоро, с когото се срещахме в клуба и с  когото танцувах. Гласът му ме караше да настръхвам.

- Ще ти бъде ли възможно да забравиш, че съм ти шеф?

Е, поне не губеше време в увъртания.

- Не.

- Е, поне не увърташ!

- Няма и какво да се увърта. Само те моля като решиш да ме уволниш, кажи първо на мен.

Жоро вдигна вежди:

- Защо реши, че ще те уволнявам?

Погледнах го – кого виждах? Жоро или шефа? Ама че объркация!

- Ами при така създалата се ситуация – започнах аз, решена да изясня докрай нещата – би могъл да го направиш. Мотивът, който можеш да изтъкнеш е несъвместимост в разбиранията за предлагането и обслужването.

Той отново се усмихна, сякаш му бях разказала виц.

- Представях си срещата ни по съвсем друг начин.

- И аз – защо ми беше трудно да го гледам в очите?

- Представях си, че ще започнем оттам, откъдето спряхме в събота.

О, да,  откъдето прекъснахме! Трябваше ли да ми го припомня? Не беше ли достатъчно объркано всичко? Явно и той беше решил да изяснява всичко.

- Знам, че е едва втората ни среща, но...

- Третата...- промърморих.

- Не, втората – упорито повтори Жоро – знам, че е рано, но искам да знаеш, че не гледам на теб като на случайна авантюра. Това мислех да ти кажа днес и въпреки настоящата ситуация, продължавам да го мисля. Не си мисли, че днес беше трудно само за теб. Не можеш да си представиш даже как се почувствах като те видях тази сутрин!

- Едва ли можем да се сравняваме по конфузност и неудобство!

- Не е нужно да се сравняваме, важното е, че ситуацията беше неприятна и неудобна и за двамата. Съжалявам, че се получи така, но това не променя нищо от моите...

Жоро замълча, а аз не бях сигурна какво точно имаше предвид. Може би думата „чувства”, която ми се стори, че не изрече, му се стори прекалено прибързана. Или може би това беше моята собствена интерпретация, защото и аз наричах чувства всички тръпки, усещания, спомени за докосвания...Двата дни, през които го познавах бяха по-плътни, по-наситени от цяла година назад. Бяха изпълнени с толкова емоции и кипеж, че сякаш за две денонощия бях изживяла няколко месеца...И всичко това заради Жоро, който май изпитваше същото! Погледнах го – беше се преоблякъл и вместо ризата, с която бе днес в офиса, сега носеше черна тениска. Идеята да го оглеждам беше твърде лоша! Сега видях, че телосложението му далеч не е кльощаво, раменете му бяха широки, под прилепналата тениска се очертаваха релефни мускули. Не биваше повече да го гледам, но как да вдигна поглед към лицето му? Вече знаех, че очите му са зелени и в момента ме гледаха с хипнотичен блясък. Избрах средно решение – преместих поглед встрани. Жоро се раздвижи и, само докато примигна, отново беше пред погледа ми. Беше се преместил почти безшумно и сега вместо насреща, седеше отляво. Предотврати намерението ми отново да отклоня поглед като ме хвана за брадичката. Защо така омекнах изведнъж? Затворих очи.

- Погледни ме, моля те!

Стана още по-лошо! Гласът му вибрираше като че ли вътре в мен. Изведнъж усетих едно неприятно гъделичкане в носа и се ужасих. Чувството беше гадно и краткотрайно и означаваше само едно – че след малко ще се разплача. Невъзможно за подтискане и невъзможно за скриване, тъй като Жоро все още държеше лицето ми и очакваше да го погледна. Ръцете му бяха топли, прииска ми се да се сгуша в тях. Така, със затворени очи, усещах само топлината им и исках отново да усетя и уюта на прегръдката им. Сълзите ми потекоха.

- Недей, моля те! Хайде, не плачи! Защо? Нищо не е станало! – бъбреше объркано Жоро, докато се опитваше да разбере какво ми става. Накрая просто ме облегна на рамото си. Мъчех се да се овладея и едновременно се ядосвах, че се държа толкова идиотски. Никога не съм обичала да подсмърчам в нечие присъствие, а сега направо се чувствах жалка – просълзена, разсополивена и в прегръдките на шефа си! Шефа си! Дръпнах се като ужилена! Посегнах към чантата си, извадих пакетче кърпички и избърсах очите си. Избягвах да поглеждам към Жоро, ако можех, щях да се разтопя пред очите му, да изчезна. Но не можех! Напрегнато мислех как да прекратя тази неудобна среща. Най-добре беше да си говорим направо – точно и ясно. По всичко личеше, че в това отношение двамата си приличаме. Значи, поглеждам го в лицето и му казвам: „Съжалявам, между нас не може да има нищо! Ти си ми шеф!”.

Да, ама да си го помислиш е по-лесно, отколкото да го направиш. Поглеждам го в лицето...и потъвам в зеленото на очите му.

- По-добре ли си вече? – гласът му звучи загрижено и аз, въпреки че ми се иска да си изяснявам нещата, изгубвам желание да му кажа онова, което си мисля. Само кимам.

Изведнъж, съвсем близо до мен, един пронизителен глас пробожда ухото ми:

- Оооо, Мимиииии!

Само един човек ме нарича така с такъв пронизителен писък. Женя, сестрата на бившия ми приятел и бивша колежка. Оставям се да ме прегърне, не че мога да избягам някъде от дългите й ръце. Още не съм успяла да й кажа: „Здравей”, а тя вече е изстреляла куп въпроси, на голяма част от които сама си е отговорила. Обикновено разговорите ни с нея представляваха дълъг монолог и траеха достатъчно кратко, че да не загубя доброто си възпитание. Сега, обаче, Женя измени на обичая си и дори седна на свободния стол, като с всички сили си даваше вид, че не забелязва, че до мен има някой. Продължи да възклицава колко отдавна не сме се виждали, как добре изглеждам, но май съм малко уморена, разбираемо е, защото се преработвам... Ясно беше, че намеква за подутите ми очи и вече се готвех да я прекъсна, когато тя изстреля:

- Трябва да дойда някой път при теб и да те похваля на шефа ти!

Ужас! Женя беше царица на гафовете! Прииска ми се да я плисна с водката. И преди да помисля как да се измъкна от неудобното положение, чух гласа на Жоро:

- Всъщност, току-що й предложиха повишение.

Със съжаление погледнах чашата си – водката нямаше да стигне за двамата. Женя изпищя пронизително:

- Мимииии, много се радвам! Ти наистина го заслужаваш, без тебе офисът отдавна да е потънал! – и скочи да си върви.

След нея изведнъж стана много тихо.

- Съжалявам за това – обърнах се към Жоро. Изведнъж се притесних, че срещата може да му се стори нагласена и се опитах да обясня – Тя е бивша колежка и говори без да мисли...

Жоро се усмихна:

- Дали, ако беше разбрала, че стои пред шефа ти, щеше да те похвали наистина?

Нямах достатъчно въображение да си представя какво би казала или направила Женя. Но след думите му пак се върнахме на изходна позиция. Трябваше да се изясним, а не знаех как.

© Дани Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??