Дивото в нас

   Сивата врана смяташе трамваите за чест от пейзажа. Шумна, ярка, разнебитена, застрашителна и може би поради това абсолютно ненужна, но все пак неизменна част от градската действителност.

  Виж, на хората трамваите бяха необходими. Враната не разбираше много добре защо, но приемаше този факт и не разсъждаваше върху него.

  Чудовищата скърцаха и протестираха, но неизменно на определени места, наречени „спирки“, отваряха многобройните си усти, разположени отстрани на железните им туловища, поглъщаха тълпи от хора, а след някое време ги избълваха обратно на тротоарите – живи и невредими, и продължаваха пътя си. Какъв беше смисълът на това упражнение враната не знаеше. Известно ѝ бе само, че железните червеи не се хранят с хора, а с нещо, наречено електричество, което пуска искри и „тече“ по жиците, към които бяха прикрепени като към окови и които не им позволяваха да напуснат ежедневния си път. Същото това електричество караше да светят и разноцветните очи на други железни истукани, които не се движеха, а стояха на един крак на кръстовищата и последователно мигаха и угасваха и така направляваха движението на трамваите.    

  Сивата врана не беше домашна птица и беше принудена сама да се грижи за прехраната си. Но не беше съвсем дива, защото живееше в пределите на града и в известна степен зависеше от хората. Гнездото ѝ беше високо на една топола близо до пазара в един от крайните квартали. Малко по-надолу по улицата имаше къщи с дворове, в които хората все още отглеждаха домашни птици – кокошки, патици, гъски. Тя гледаше отвисоко и с известно презрение на тия свои сродници, загубили способността си да летят, и не ги смяташе за част от птичето братство. Да, на нея никой не ѝ носеше храна и не ѝ строеше удобни курници, в които да е защитена от дъжд и сняг, но поне не я грозеше опасността да бъде в някой прекрасен миг най-безцеремонно заколена и изядена.

  Сред вранското общество витаеха слухове, че именно хората бяха създателите на железните трамваи, както и на огромните метални птици, чието изградено от стомана, бетон и стъкло гнездо се намираше в покрайнините на човешката столица, но сивата врана не вярваше много в това. Прекалено малки и незначителни ѝ се струваха хората.

  Трамваите минаваха неизменно под тополата, вдигайки невъобразим шум, превръщаха нощта в ден, светейки с огромните си очи и с многобройните си прозорци, но не бяха опасни – стига да не се изпречиш на пътя им. Враната свикна с тях и реши, че и те са глупави – не съзнаваха силата си. Но тя виждаше проявите ѝ всеки ден и реши да я впрегне в своя полза.

  Близо до тополата растеше старо орехово дърво с високо стебло и огромна, разклонена корона. То все още раждаше плодове – дребни и с дебели черупки, но изключително вкусни. Долните му клони бяха вече изсъхнали и безплодни, но към върха орехът всяка пролет се раззеленяваше – пускаше реси и цветове, които после връзваха плод. Тези плодове беше много трудно да бъдат разчупени с човка.

  Но един ден нашата сива врана получи истинско прозрение. Стоеше в клоните на ореха, стиснала плод в човката си, прицелвайки се в тротоара, за да пробва да го счупи, когато един трамвай с гръм и трясък мина по улицата. Нещо проблесна за миг под железните му колела, разхвърчаха се искри и осветиха сцената като някое видение. Враната съзря стоманената релса отдолу, жлеба по средата ѝ, широк точно колкото ореха, и без да мисли повече, се стрелна към тази тъй гостоприемно и удобно разтворена паст и пусна ореха в нея. Изчака да светне червеното око на светофара, кацна на релсите и необезпокоявана разфасова счупения орех, поглъщайки съдържанието му. После литна пак към дървото, откъсна следващия орех, постави го на релсите и зачака идването на гигантската орехотрошачка. Късно вечерта крилатата изобретателка се прибра в гнездото си и заспа спокоен, сит сън. Беше намерила лесен начин за препитание и изпитваше доволство и гордост от себе си. Чакаха я още много дни на орехови пиршества, а може би и години...

  Но хората затова са хора – за да нарушават правилата, създадени от самите тях.

  На другата сутрин враната, увлечена от закуската на релсите, не видя връхлитащата я кола, която мина на червено. Караше с огромна скорост, помете я и отпраши нататък. На черния асфалт, близо до трамвайните релси, опръскани с кръв, остана размазаният птичи труп, към който бързо се спусна една мършава бездомна котка.

  – Дивак! Ама на враната така ѝ се пада! – каза злорадо единият от последните два ореха на дървото.

  – Кой каквото прави, на себе си го прави – съгласи се другият орех.

  – Обаче на мен кожата ми настръхна!

  – Ти нямаш кожа!

  – Но пък имам кожица над мозъка, която е почти като мозъчна кора.

  – Черупката ти е мозъчната кора, но това няма никакво значение, защото нямаш мозък. А кора без мозък…

  – Как да нямам мозък? Ами ядката ми какво е, лукова глава ли? Виж как е набраздена, накъдрена, че и на две полукълба – същински мозък си е!

  – Само прилича. Ама отвътре кънти. Чурук!

  – Сега на празноглавие ли ще се обиждаме?

  – Ще, ще! Ти оставѝ темата за мозъка, ами да продължим със злорадството – това ми харесва.

  Но орехите с мозъчни ядки не можаха да продължат, защото изведнъж духна силен вятър, откъсна единия плод и го запрати в отсрещната стена. Черупката му се напука, орехът се затъркаля по улицата и спря чак когато жлебът на трамвайната линия го улови и го стисна в задушаващата си прегръдка.

  После отгоре премина трамваят.

  Едно врабче подскачаше по тротоара пред близката баничарница и чакаше от небето да се изсипе манна от тестени люспи и трохи от сирене. То не обърна внимание на ореха, въпреки че често беше наблюдавало враната как кълве ядки по релсите и дори веднъж се беше сбило с нея. Битката завърши с поражение за врабчето и то повече не поглеждаше към релсите. И през ум не му мина да откъсне друг орех и да повтори опита на враната – малко по-нагоре и извън обсега на смъртоносната ѝ човка. Дори и сега, когато съперницата му беше вече мъртва.

  – Какъв глупак – можеше да си натъпче корема! – помисли си със сетни сили орехът на релсите. – Поне няма да завърша стар и чурдисал, без да принеса полза никому! Ей, гълъбчета! Искате ли да си хапнете вкусно орехче?

    Вятърът презрително изфуча и отмина нататък. С какъв мозък мислеше зараждащият се вихър и какво си казаха с бурята, която се разрази нея вечер над улицата, събори стария орех върху трамвайната линия и повреди електрическите жици, оставяйки целия квартал без ток, няма да ви кажа, защото е тайна. Пък и орехите поискаха да не се намесвам.  

  Разказът участва в конкурса „Дивото“ 2023-24 г. на БЛРС за наградата „Дончо Цончев“ и не спечели награда. Почти не съм го съкращавала.