IV

            Шатрата, която служеше за щаб квартира имаше вид на старо въшлшво куче. Размерите ù не бяха кой знае колко впечатляващи, беше разпокъсана и никой дори не си бе направил труда да я заърпи. Беше сива, макар някога несъмнено да бе имала друг цвят, миришеше лошо, а що се отнася до въшките и бълхите... е, може и да нямаше, но неби се изненадала ако гадинките щъкат свободно из нея.

            Едуин влезе вътре, а Джейн го последва с неохота. В шатрата имаше масивна дървена маса, проядена от дървеници, а около нея бяха наредени шест паянтови столчета, три от тях – заети. Масата бе отрупана с всевъзможни карти и сложни чертежи, от които никой от присъстващите не разбираше. Бунтовниците обаче се бяха вторачили в тях, сякаш  от това зависеше животът им и се правеха, че всичко им е пределно ясно.

            – Дами и господа – обяви официално старият рицар, – позволете ми да ви представя лейди Джейн от Дома на Дъба. Тя е тук за да ни помогне да изпълним мисията си.

            Още щом Джейн влезе, слабичкият мустакат мъж седнал в далечния край на масата бе започнал да я зяпа нагло. Каза ù името си - ????? ,приглади мазния си, зализан на една страна перчем и се изхили истерично разкривайки две редици пожълтели зъби. Той продължи да я пронизва с неприлично лъскавия си поглед, който караше повечето хора, че дори и някой животни, да се чувстват омърсени.

            Най-близо до входа беше седнал Джордж. Прехвърлил небрежно левия си крак над десния той я изгледа арогантно, смигна й похотливо и отрони едно провлачено „Хей.” Прякорът му беше Океана, но никой не знаеше защо всички го наричат именно така. Понякога и той се чудеше, но това се случваше рядко. Джордж бе добре сложен мъж, който упорито се опитваше да изглежда по-млад и по-висок. За негово съжаление, обаче, той бе висок едва метър и шейсет и пет, а посивялата коса не му придаваше никак младежки вид.

            Третият и последен бунтовник стоеше прав зад Океана, скръстил ръце. Всъщност не  беше той, а тя.

            – Наричат ме Чевръстата. – усмихна се младата червенокоса жена и подаде ръка на Джейн.

            – А истинското ти име?

            Тя само се усмихна още по широко, явно нямаше никакво намерение да отговори. Имаше нещо странно в усмивката ù. Беше закачлива също като изрязаното й деколте, красива като стройното ù тяло и чаровното ù лице, но бе и някак заплашителна. Предвещаваше неприятности, също като усмивката на хищник. Червенокосата едва ли бе на повече от двадесет и пет години, но очи бяха строги, а усмивката ù не се отразяваше в тях. Може би черните ù очи бяха мъдри, може би жестоки, а може би и двете.

            – Никой от нас не знае името ù – намеси се Джордж. – Няма ни доверие. Дори на мен не иска да ми каже.

            – Това е така, защото на теб най-малко ти вярвам. – спокойно отвърна тя.

            – С какво съм заслужил подобно недоверие? – засмя се той и вдигна ръце – Знаеш, че винаги съм на твое... разположение. – добави той и я огледа похотливо.

            – Знам, но още нямам нужда от... съветите ти... чичо. – засмя се тя.

Думата „чичо” явно попадна в целта и засегна младежкия му дух. Океана се изчерви, намръщи се скръсти ръце и измърмори нещо. Джейн можеше да се обзаложи, че не е нещо особено мило или дори прилично в този ред на мисли.

– И така лейди Дъбова, – каза Чевръстата все така усмихната – Тук сте, за да ни помогнете. Как точно смятате да го направите?

– Все още не знам. –сви рамене Джейн.

– Не знаеш? – повдигна вежда червенокосата.

Едуин се изкашля, колкото за да привлече вниманието към себе си, толкова и за да прочисти гърлото и дробовете си от храчките, които несъмнено се опитваха да го затрият. “Не и днес” – каза им твърдо старецът, а след това се обърна към бунтовниците:

– Почитаемата лейди не знае каква точно е задачата ни. Предпазни мерки. Знаете, че Сивия Флинт много си падаше по предпазните мерки, наричаше ги „мерки, които те пазят... жив”, така казваше, да... ах, за какво говорех?

– Тъкмо ни споделяхте, че лейди Дъбова, не знае какво точно прави тук. – скръсти ръце Червенокосата.

– Знам, защо съм тук – възрази Джейн. – Не знам само как точно да бъда от полза.

Тя им хвърли бърз поглед. Беше сигурна, че ще разбере какво им липсва... Бяха изнервени, гледаха карти и чертежи, но не бе дочула да обсъждат каквото и да било.

– Предполагам, че нямате план.

– Ами ако имаме? – повдигна отново вежда младата червенокоса жена.

– Тогава не съм ви необходима. – въздъхна Джейн – И ще е по-добре да отида някъде, където уменията ми ще бъдат от полза.

– Всъщност... ние... наистина нямаме план... – призна с неохота Джордж.

– Не си отивай. – изскимтя ?????, после отново се изсмя, а след това пак заскимтя.

– Добре тогава. Кажете ми какво сте намислили.

Чевръстата я погледна право в очите. Прехвърляше и претегляше тази непозната русокоса жена в ума си отново и отново.Изучаваше я. Преценяваше я. Имаше нещо в тази лейди Дъбова. Нещо, което не можеше да назове. Нещо нередно, но и нещо... очарователно? Странна мисъл, каза си тя. Чевръстата започна да си играе с кичур коса. Нави го около показалеца си и леко го подръпна, навик, който имаше, когато размишляваше. Тази Джейн, не беше обикновена благородничка или пък бунтовничка. Не, беше различна. Искаше ù се, да разбере коя точно е тази руса непозната жена. А и времето ги притискаше и наистина нямаха план. Нямаше избор освен да и се довери... за сега.

– След точно десет дни. – започна тя – Ще бъдем едни от най-богатите хора в тази скапана държава.

– И как смятаме да го постигнем?

– Ще оберем тринадесета инвестиционна банка. – усмихна се широко Чевръстата.

* * * * *

Джордж Океана разясни на Джейн как стоят нещата, като едновремено с това не пропускаше да я оглежда най-обстойно. Лешоядите гледаха така, припомни си Джейн. На първо място – заяви, че именно той е лидерът на тази операция, макар че другите явно не бяха на това мнение Обясни й, че с парите от банката смятат да финансират своите бунтовнически дейности и да ударят аристократите точно там, къде най-много ще ги заболи – богатсвата им. Революционното движение било в окаяно състояние и се нуждаело от средства и се нуждаело от тях незабавно. С този удар щели да гарантират победата над двамата крале и кралицата, за която били женени.

За един кратък миг Джейн се зачуди срещу какво се борят въстаниците и кой и какви точно са тия крале и тази кралица. Всички тези незначителни въпроси бяха задушени от едно единствено изречение, което не спираше да се върти из съзнанието ù – „Ще обираме банка!”. Ако имаше нещо, на което тя наистина не би могла да устои, то това винаги са били банковите обири. Тя бе грабила безброй банки, понякога за пари, но по често за забавление. Вече не помнеше преди колко живота бе замлъкнало онова тънко пискливо гласче, което не спира да те гложди. Онзи гласец, който стиска безжалостно гърлото ти и те кара да се будиш нощем( или денем, ако спиш тогава) облян в пот. Гласът на съвестта. Не, че гласът бе съвсем изчезнал, просто бе станал доста по-либерален. Той бе станал един същински престарял циник, който трудно може да бъде трогнат или изненадан и гледа на всичко с блажено безразличие. Обирите на банки отдавна бяха престанали да бъдат част от списъка на нещата, които тя не би си позволила да направи. Вече бе част от друг списък със заглавие: „Неща, които трябва да правя при всяка възможност!”. А на въпроса защо го правеше, отговорът бе само един – защото е забавно! Все пак единственото, което щяха да направят е да вземат парите на банката, а парите са си нещо доста преходно, както тя добре знаеше. В новия си живот тя не можеше да вземе ценностите си, а само знанията и своя опит.

– А защо ще обираме именно 13-та, а не някоя друга банка? – попита Джейн.

– Защото не останаха други банки за обиране. – отвърна Чевръстата – Би трябвало да знаеш това?

– Не съм се интересувала от банки до сега. – отвърна Джейн, но след като видя недоверчивия поглед на червенокоската добави – От обири, обаче... това вече е друга работа. Сега ми разкажете всичко за тази банка.

– Намира се в столицата. – започна Едуин –  В една масивна триетажна каменна сграда точно в центъра на града.

– Имаме ли плановете на сградата?

– Ммм... ами... не съвсем... – каза Едуин и се закашля, този път нарочно.

– Не съвсем? – настоя Джейн.

– Не никак. – намеси се Чевръстата – Нямаме ги, за сега. Но ще ги получим утре сутринта.

– Дайте ми ги веднага щом пристигнат. – нареди Дъбова – А как е охраната?

– Охрана... – започна Джордж – Охрана има... Определено има охрана. Само дето не знаем каква точно. Но и това ще научим утре... надявам се.

– Това, което знаем е, че банката е управлявана от злоблини. Шефовете са злоблини, касиерите са злоблини, чистачите също. – каза старият рицар.

– Злоблини? – попита Джейн, която определено не бе чувала за подобни същества до сега.

Злоблините много приличаха на данъчни инспектори. Бяха малки на ръст с вечно присвити ногли очички, скрити зад очила с колосални размери и диоптър. Вечно виреха огромните си носове нависоко. Някой твърдяха, че го правят за да пазят по-добър баланс, но истината беше, че се опитваха да компенсират дребния си ръст с дългите си носове. Злоблините често се кискаха. Това бе отвратителен звук, сравним единствено с дращенето по черна дъска с  тесла, докато банда разгонени котараци подвикват на някое младо коте.

Отвратителните създания обожаваха мириса на злато. Даже един известен злоблински дизайнер бе създал парюмерийна линия със същия аромат. Общо взето дребосъците наистина обичаха златото и всичко златно или поне позлатено и мразеха... общо взето мразеха всичко останало. Това ги правеше страхотни банкери.

– Добре, а имате ли някаква идея какво точно трябва да се направи, за да успеем? – бунтовниците поклатиха гузно глави – Някакъв план? Планче? Нищо?

– Мислех, че тук се намесваш ти. – каза Чевръстата все така скръстила ръце.

– Дами и господа, – ухили се на една страна Джейн – имате късмет, че съм тук. Утре вечер ще ви кажа как точно ще успеем.