23.08.2009 г., 0:44 ч.

Дневникът на една луда 

  Проза » Други
2380 0 6
5 мин за четене

"- Аз съм седемнайсетгодишна и побъркана - рече тя. - Чичо ми казва, че двете неща винаги вървели заедно. Когато хората те попитат на колко си години - казва ми той. - винаги отговаряй, че си седемнайсетгодишна и побъркана."

"451 по Фаренхайт" на Рей Бредбъри

 

Той греши! Реших – не  е прав! Теоретически, практически и статистически – греши! Не е възможно да си на седемнайсет и побъркан, защото… абе аз така казвам, значи е вярно. Не е възможно – виж мен. Аз съм на седемнайсет и не просто съм побъркана, а цялата сбъркана.

Ттт – време за смях – 1, 10, 52 – насмя ли се? Колко е шест по седем? Не, не знам. Нали ти казах цялата съм сбъркана и ако не беше това картонче, щях и името си да забравя. Как може да съм сбъркана?! Ами лесно – първо се обърках, после се побърках и накрая се сбърках. Лесно е като рецепта за баница със спанак. Но ти…мълчиш. Отново. Ти винаги мълчиш. Аз говоря.

 

Ден 176 откакто разбрах, че съм луда:

Понякога си мисля, че съм шизофреничка. Всъщност, помисли… та ние всички сме шизофреници. Когато сме сред хора (в многоуважаваното “общество”), ние сме прекрасни – умни, красиви, усмихнати. Без проблеми. Добри, услужливи, саможертващи се. Самата перфектност.

… Но когато останем сами… Тогава идва мракът. Крещим, чупим и пак крещим. Мразим всички и всичко, включително и себе си. Проклинаме живота си, ненавиждаме съдбата си… и всичко това заради страха. Ти страхуваш ли се от това да бъдеш отхвърлен и да останеш сам? Какво ли питам – ха – естествено, че ще кажеш не! Тази тенденция, всички да претендират, че са различни не я разбирам. Толкова ли не се усещат, че в стремежа си да бъдат различни… пак са еднакви… и отново загубват себе си. Толкова ли е трудно да бъдеш себе си…?

 

Ден 188 откакто разбрах, че съм луда:

Здравей, отдавна не сме говорили или по-точно аз не съм ти говорила. Ти и днес ще мълчиш, знам. Чудиш се къде бях, защо не идвах при теб… толкова дни, часове и пропилени мигове. Бях скитница. Ти пак ме гледаш с насмешка, казах ти да не ми се смееш! Бях скитница, абсолютно сериозно! И не, не беше ужасно, напротив бе прекрасно. Аз бях свободна… като птица. Летях в небето, пълзях по земята… бях лъч светлина и миг топлина. Скитах по пътищата безцелно… и бях щастлива. За пети път срещнах щастието. И сега отново съм щастлива, без причина…. Сега съм щастлива, сбъркана седемнадесет годишна с душа на скитница и сърце, изковано от желания. А ти…ти щастлив/а ли си?

 

 

Ден 193 от както разбрах, че съм луда:

Днеска наблюдавах хората. Всички са толкова влюбени, че се чудиш къде се крие онова хвърчило – Амур. Всеки си има някой, само аз съм сама. Ти се смееш, то и аз се смея, но продължавам да нямам никого. Защо? Нито баба Яга, нито Мона Лиза съм… ама пак нямам никой. Мислех си да пусна обява: ”Седемнадесетгодишна, цялата побъркана, си търси принца на мечтите. Изискванията към него: да е усмихнат, хубав и умен. Не е задължително да е богат… съгласна съм и само 1-2 милиона да притежава.”

Ще кажеш, че идеята ми е гениална. Така е, само, че се боя от възрастта ми. Седемнадесет години е сериозна възраст и мисля, че ще уплаши кандидатите ми.

А толкова ли много искам? Желая само да съм влюбена. Е, аз и сега съм влюбена в морето, в огъня на лятото и във вятъра, но искам и в мен някой да е влюбен. Искам да се събуждам с усмивка на лицето и някой постоянно да ми повтаря, че ме обича. Ти обичаш ли?

 

 

Ден 196 откакто разбрах, че съм луда:

Знаеш ли от кое боли най-много?! От това да ти кажат, че прекалено много мечтаеш! Много пъти ме е боляло, чувствала съм как сърцето ми спира да бие. Умирах много пъти и се раждах, само и единствено заради мечтите си, а сега… Не, не мисли, че ще спра да мечтая… просто боли, много боли от истината. Знаеш ли колко сили ми трябват сутрин да се повдигна от възглавницата си заради мечтите? 

Естествено, че не знаеш. Само аз знам колко подигравки съм изтърпяла и само аз си знам, колко пъти съм падала и ще падам заради тези пусти мечти. Но докога? Не трябва ли вече да си кажа “край” и да заживея в действителността. Ха, какви глупости приказвам… та човек без мечти човек ли е?! Ще мечтая и ще осъществявам мечти – това е моята причина за да живея. А ти…мечтаеш ли?

 

 

Ден 198 откакто разбрах, че съм луда:

Днес ми се пее. Много ми се пее. Всички ми казват, че не мога да пея. Всеки човек може да пее. Може да пее без думи, а със сърцето си…, може да пее в ума си – важно е да се пее. Друг е въпроса как. Аз пея ужасно фалшиво, но това не ми пречи (нищо, че на другите не им харесва). Важно е да се пее, защото песента е изкуство. А то е създадено от и за човека. Когато някой се докосне до него – се променя. За миг се изгубва в дълбините на нечий друг свят, където може да наблюдава и себе си отгоре. В този момент на откъсване, човек остава без името си, без професията си и без маската си – той е такъв, какъвто е… какъвто му е било заложено да бъде. Ти пееш ли?

 

 

Ден 198 (отново) откакто разбрах, че съм луда:

Омръзна ми! Омръзна ми! Омръзна ми!

Аз ти говоря, а ти все мълчиш. Кога за последно си говорил открито за това какво чувстваш и какво искаш? Кога за последно си обичал и мечтал? Кога за последно пя и летя?

Извинете! Отново забравих. Аз съм седемнадесетгодишна, която не е просто   побъркана, а цялата сбъркана. И представете си – очаквам един дневник да ми проговори! Та това е просто купчина хартия, самозапалваща се при 232,78 градуса по Целзий…

 

Ха! И после кажете, че не сте луди!

© Галина Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Стилистиката е страхотна, формата е подходяща за темата и е изпипано... аз го оценявам 6+ защото перфектно изобразява състоянието и въздейства силно.
  • И на мен ми харесва..наистина има доста клишета,които всеки повтаря,но малцина се разделят с тях.Поздрави!
  • Хареса ми! Поздрави!
  • Има много истини в твоя разказ. Не просто ми хареса, това вече е един от любимите ми разкази. Не мисля, че има клишета, напротив има истини за това какъв става един човек когато е безумно самотен. Може би и аз ще съм такава на 17..
  • Благодаря и на двете .
    Миа, благодаря за мнението. Вярвяй ми, аз чета всеки един свободен момент и знам, че аз сигурно никога няма да достигна висотата на много творци. Аз пиша боклуци, но се надявам, че някой ден сред купчината боклуци ще напиша и нещо велико. Затова и пиша .
    Отново благодаря ти много, както и на теб Христина .
  • На мен пък ми хареса много! Оригинално е.Поздрави и от мен!
Предложения
: ??:??