До 1000

       Малък съм. Недооформен, ръбест и рехав някак си. Но ми е хубаво, че съм се появил ей, тъй от нищото. Любопитно ми е. Какво ще се случи? Началото е обещаващо, но краят още е далече. Приятно ми е, когато тя идва и ме обсипва с внимание и думи. Толкова е хубаво. Обожавам я. Обожавам ръцете ù върху клавиатурата. Обожавам когато ме докосва с думи, запетайки и тирета…

Думите и всичко, което върви с тях ме гъделичкат и усещам как постепенно раста и  заемам все повече място. Колкото повече думи поемам, толкова по-интересно ми става и не ми се иска краят да се появи.

Изглежда, че да пораснеш е колкото хубаво толкова и не толкова…

       Тя продължава да идва. Дали усеща с какво нетърпение я очаквам? Вече ме обсипва с по-малко думи, по-често ме разглежда и сякаш ми се любува.Толкова е хубаво… Напоследък обаче вместо познатото гъделичкане започна да отнема някои части от мене и това ми причинява болка. Казват че било като подстригване на косите. Но не е съвсем така. Тъкмо свикнах с дължината си, опознах си сюжета  и ми стана интересно и  тя хоп започва да ме коригира. Вече като че не се радвам толкова на вниманието ù. И не знам дали ще продължа да я обичам както досега…

Страхувам се, че и тя вече не ме харесва както преди.

       Започва да се появява се все по-рядко и по-рядко. Нарочно ли го прави?

Странно е - хем ми липсва, хем не съвсем. Разполагам с цялото време на света.

Вглеждам се в себе си и все повече започвам да се разбирам. Да разбирам настроенията и събитията, които ме изграждат. Разбирам чувствата на главния герой, вътрешната му борба, желанието му да не изневери на себе си. Влюбен глупак!

Ако зависеше от мен онази руса кучка бих я изтрил. Само го използва и му помага да затъва в проблеми.

Но специалистката по заличаване решава в края на краищата...

       Макар че  с времето започнах да разбирам дори нея и необходимостта от намесите ù. Чувствам се достатъчно зрял и подготвен за всичко. Явно не за всичко...

       Защото един ден ми се случи необяснимото. Тъкмо бях решил, че съм единствен по рода си и уникален и тя ме прехвърли на  място, където имаше и много други като мене.

Подредените отгоре бяха с удебелен шрифт, едни такива загладени, изравнени, високомерни...

На долните редове имаше и по-дълги, и по-къси като мене, а някои от тях бяха дори по-рошави от мен. Подозирах, че в живота ù има и други… Но не очаквах да са чак толкова много. Депресиращо е…

   Другите определено не ми се зарадваха. С някои разменихме по няколко реплики, но повечето  сякаш ми се присмиваха.

 А онези от горните редове виреха носове и се пъчеха като препарирани риби...

       Тя се появяваше от време на време, но обръщаше внимание всеки път на някой друг. Запознах се с ревността от практическа гледна точка… Тя никога не ме е обичала!

Нервното напрежение ме обсебваше все повече и повече и ми идваше да избягам, само да знаех как.

       И тъкмо когато бях най- ядосан отново ме забеляза. Не знаех да се радвам ли, или не… Разглежда ме от началото към края и после в обратна посока и пак започна неприятната процедура по отнемане. Когато си малък това не те впечатлява толкова, но в почти завършен вариант. Такова унижение! Явно между нас не може да има любов!

- Явно те подготвя за конкурс – подхвърли рехавият до мене – И аз миналата година ходих. Ако знаеш колко пъти ме коригира. Изискването било да съм дълъг максимум 1000 думи. Не бой се. Ще свикнеш.

-  И какво е да те пратят на конкурс? - плахо се осмелих да попитам.

- Нищо особено. Само те четат. Но има стотици като теб. С различни тематики, но  всички до един с твоя размер.

- Това е голяма глупост – опитах се да поспоря - Нима не е важен сюжетът, езикът, правилното боравене със знаците и интелигентната тематика, а размерът трябва да е определящ.

-  Размерът е ограничител, но е само предпоставка. Оценяват те комплексно.

Важно е участието. И разнообразието. Ти не се впрягай толкова.

-  А тези отгоре защо са толкова надути?

-  А, онези ли? Те вече са на хартия. Издадени са в книга. Това ги прави безсмъртни и не им пука дали ще ги режат или изтриват.

-  А нас ще ни сложат ли на хартия?

- Не е сигурно. Има много време дотогава. Още много пъти ще те разкрояват, скъсяват, ще те форматират, после ще те клонират за конкурса и ако си многообещаващ, накрая може и да те отразят на хартия.

        Нищо не разбирам. Как така хартията може да осигури безсмъртие? Та тя е в основата на повечето пожари. Драснеш клечката и хартията става на пепел.

        Въздъхнах и се загледах в себе си. На финала главният герой събра сили, стегна се и се опита да бъде едновременно добър и лош. Беше му трудно. Тайните го гризяха отвътре, но трябваше да ги пази в себе си. Не беше предател. Но зависеше от нея. Накрая все пак се разплакваше.

(Тя дойде...)

Тогава го порязваха с думите: „ Не плачи! Ти направи каквото можа. Оценявам усърдието ти, но тук пътищата ни се разделят за съжаление...”(1015)

(корекция)  „Не плачи! Оценявам усърдието ти... Но пътищата ни се разделят” (1008)

(корекция)    „Не плачи!” (1000)

- Ехоо!  Някой знае ли как се плаче? И аз искам да заплача...