23.12.2009 г., 22:49 ч.

До оградата... 

  Проза » Разкази
623 0 0
1 мин за четене

   Очите му - черни като тъмна нощ, бяха скрити от русата му коса падаща по лицето и раменете му. Той беше седнал на земята, облегнал се на бялата желязна ограда зад гърба му, а ръцете му бяха отпуснати на тревата.

   Лицето му не се виждаше, но изглеждаше толкова тъжен и самотен.. Сякаш бе цвете, отнесено от вятъра на най- далечното кътче на ада. Там някъде, в далечината, погледът му се сливаше със звездите и очертаваше с прозрачни линии целия му живот, отлетял като птица пред ничии очи…

   Въпреки, че беше само на 16, той беше усетил повече от тръпките, за които аз не съм и мечтала. Беше изживял всички ужасни неща, можещи да се случат на някого някога…

Толкова мъка и неутралност изразяваше цялото му тяло, стойката му, дори дъхът му…

 

   Тя стана и се затича през безкрайното жълто поле. Искаше й се да стигне до него. Сигурно бе тичала цяла вечност, и когато най-накрая вече беше там.. него го нямаше.

   Не беше седнал край оградата, гледайки небето, както тя го помнеше.. Не… Вместо това кичур руса коса, внимателно поставен от вятъра, лежеше на земята, близо до корените на едно дърво... А къде беше той?...

   Тялото му висеше, безчувствено и студено, от един дебел, изгорял от слънцето клон. Очите му, широко отворени, не помръдваха, но прорязваха, сякаш с нож душата на момичето….

   Изведнъж тя падна на колене на тревата, до кичура коса и застина така завинаги…

© Все Тая Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??