Очите му - черни като тъмна нощ, бяха скрити от русата му коса падаща по лицето и раменете му. Той беше седнал на земята, облегнал се на бялата желязна ограда зад гърба му, а ръцете му бяха отпуснати на тревата.
Лицето му не се виждаше, но изглеждаше толкова тъжен и самотен.. Сякаш бе цвете, отнесено от вятъра на най- далечното кътче на ада. Там някъде, в далечината, погледът му се сливаше със звездите и очертаваше с прозрачни линии целия му живот, отлетял като птица пред ничии очи…
Въпреки, че беше само на 16, той беше усетил повече от тръпките, за които аз не съм и мечтала. Беше изживял всички ужасни неща, можещи да се случат на някого някога…
Толкова мъка и неутралност изразяваше цялото му тяло, стойката му, дори дъхът му…
Тя стана и се затича през безкрайното жълто поле. Искаше й се да стигне до него. Сигурно бе тичала цяла вечност, и когато най-накрая вече беше там.. него го нямаше.
Не беше седнал край оградата, гледайки небето, както тя го помнеше.. Не… Вместо това кичур руса кос ...