Добре дошли у дома, малко е неподредено и прашно, ама то такова му е решението на това помещение. Стените са заоблени и таванът има малка цилиндрична дупчица, често от там вали или по-точно сипе се пясък. Ако ви се струва малко неуютно, ам… ще кажа в свое оправдание, че наемът е нисък и тоя град е цяла далавера да намериш нещо толкова изгодно, па макар и малко задушливо. Та да ви разкажа за битовите ми навици, ставам си сутрин, както си му е редът, към 10, нямам за какво да бързам, времето си е мое или ако не е мое, то поне не е ничие, е почти де. Tа ставам си, правя си голяма чаша чай и подреждам пясъчниците наоколо, тегля една метла в центъра, позабърша стъклената стена и вече спокойна мога да си отдъхна…

Цял ден лепя буза и нос на едната страна на стъклото, вътрешната, както се досещаш, уча и се чудя какво да изям. Би си помислил, че съм безполезна, нали, драги читателю, но аз ще ти кажа, че денят ми е наситен с интересности, броя песъчинките, прехвърлям ги от единия край на стъкленицата до другия и обратно, като засичам време и трябва да ти кажа, че доста съм надобряла, в свободното си време строя кули, високи и здрави, но вероятно още трябва да отслабна, щото като тръгна към заветната дупчица на тавана и все се сриват под краката ми. Веднъж, когато бях заспала, по средата на нощта, чух някакви гласове да си говорят, че нямало значение дали са ме сложили така или обратно… какво ли значи да те сложат обратно, чудих се дълго и стигнах до налудния извод, че вероятно от другата страна на дупчицата има симетрично пространство, което има същата, ама абсолютно същата дупчица на пода, а да, и няма пясък… Замислих се: там ли отиват душите на мъртвите, там ли живее Богът?!

Развих тази теория, реших, че щом има паралелно пространство, което е разделено от мен само на една дупчица разстояние, то това място със сигурност е божествено, то има прозорци и свежият въздух нахлува вътре, цветята са жълти и обърнати към слънцето, ухае на ванилия и канела, пият се кофеинови напитки, хората се разхождат по гащи в домовете си и пият вино на гладен стомах… Унесох се, сетих се за момент за черния стенен часовник, дето ми е подарък от леля, щеше ми се като дойдох тук, да си го взема, ама стените са стъклени, нищо не може да се закачи, даже онези вакуумни лепенки от левчето скоро падат заради песъчинките, дето се лепят на всичко… много досадно, чудех се, ако живеех в паралелния свят, дали щях да си взема часовника?!

Взех фундаментално решение: Ще направя малка резка в единия край на стената, точно долу вляво, ще напиша буквичката „и”, като живот И смърт, любов И омраза, аз И ти и едно хубаво българско име… Така, ако нещо стане с мен и друг дойде тук, ще знае, че ме е имало, щото, драги ми читателю - „само писаното остава…”

Започна да се стъмва, вечерта беше почти като всички останали… пълна с очакване, че вероятно ще се случи нещо вълнуващо и с оная мисъл в главата от филмчето „Малкълм”: „Нищо не очаквах и въпреки това съм разочарован…!” У дома винаги се стъмва по едно и също време, сезоните нямат значение, просто в един миг, сякаш някой гаси небето и край. Дали заради вселенските ми мисли днес, или превъзбудата, че съм била невероятно близо до дупчицата с построяването на поредната кула, тази вечер не можах да заспя, както винаги, точно след занощяването… 

Този вечер се случи най-странното събитие в живота ми. Точно пред сънените ми очи видях една огромна мъжка ръка да сграбчва с грубиянските си пръсти стъклата на целия ми дом и да го повдига в пространството, чак до небето… Изпитах ужас и въодушевление, че нещо грандиозно се случва, че огромна промяна ще настъпи във всичко, което ме заобикаля, че най-после ще видя какво има от другата страна на дупчицата… После не помня…

***

Болят ме раменете, гърба и кръста, цялата ми коса е пълна с едри песъчинки, които продължават да се изсипват върху главата ми… поглеждам нагоре и виждам как отново е заваляло пясък от дупчицата, сипе се, във несъбираеми количества, уфф, и ще ме затрупа… Тогава се свих в долния ляв ъгъл на стъклената стая, за да си прегърна коленете с лакти и заплаках… 

Знаеш ли защо плачех, драги читателю?! Плачех, защото там долу в ъгъла, в края на стъклото нямаше моя отпечатък, моето малко „и”, моя белег. Бях разбрала, че съм отишла от другата страна на дупчицата, но тук няма слънчогледи и не мирише на ванилия и канела и със сигурност няма нито един прозорец, това е просто същата стъклена стая, и същият пясък, преминаващ през свързващия отвор… Това е промяна без разлика и болезнено преминаване, без смисъл…

Боже, драги ми, аз живеех в пясъчен часовник и всяка вечер точно в шест и десет, когато Той се прибираше от работа, времето се завърташе, точно след залез…  „О, горките прашинки, колко много безсмислен път извървяват между двете стъкленици” помислих си аз, все още не осъзнавайки, че аз съм една от тях…

Добре дошъл у дома, читателю, подготви се да останеш… за дълго…