Добро утро, мой ден!

На В. с много, много любов.

Страхотен звънна будилник разкъса тишината.  Така! Сутрин е!  Цялата къща спи , или поне тя така си мисли. Спусна крака в чехлите до леглото и напипа халата  на стола. Тихо, тихо се измъкна. Той може би не спи, но тя не иска да е причина за неговото ранно събуждане.

В трапезарията светна лампата, даже радиото пусна. Не  че го слуша, но ей така, да не  е сама. И започна да свещенодейства над кафето. Първото за деня кафе. Най-важното. Кафето за събуждане, за активизиране на мисловната ù дейност. После ще пие през целия ден. За компания на колежките, за авторитет с шефа, за успех в сделката с клиентите, но това, първото, то е най-истинското. Хем двойно, хем късо.

•          Пие го бавно, докато изстине в чашката. До преди време пиеха първото кафе двамата. Това беше най-щастливата част от деня. Децата още спят, те вече са станали. Деловата част от ежедневието още не е започнала и може да го пият бавно, на глътки. Да си говорят за хубави неща, да правят планове за деня, та и по-далеч. Половин час удоволствие. Сутрешно семейно щастие, по време на което беше забранено да се говори  за пари, за скъсани обувки, за срещата с класната в училище, за колегата, който взе много често да кисне в кабинета на шефа и после обикновено следваха забележки ту за това, ту за онова. Забрана! Желана и от двамата и строго спазвана. Шегуваха се, смееха се, правиха си комплименти и планове, които често граничеха с неосъществими мечти. Този половин час им беше нужен, за да се заредят с положителна енергия, както е модерно сега да се казва.

После дойде диагнозата. В началото само предположение. Първо беше изключено кафето. Тя продължи да го пие, но вече сама. Продължи да мечтае, но сама. Да си спомня хубавите неща – сама. А имаше хубави мигове в живота им.

Запознаха се на един купон. Той свиреше на китара. Имаше свой състав с певец. Изнасяха концерти по купони и квартални вечеринки в читалищата. Заведе  я приятелката ù. Тя първо видя и хареса онова кичурче коса, което той много красиво отмяташе при някои акорди. После ù хареса да бъде харесвана, да седи на първия ред, а той срещу нея да свири и да я гледа. Беше божествено да знаеш, че някой свири за теб. После  дойде първата целувка. Бяха малки, почти деца, в края на девети. Тогава нещата се развиваха по-бавно. Сега на тази възраст  вече правят сметка, ако стане бебе, как да не стане. А тогава, той дълго събираше кураж да я прегърне, после имаше и други първи неща. Изчакаха все пак той да се върне от казармата, по онова време момчетата ставаха мъже в казармата. А сега? Сега не знам. Та едва излезе от казармата и направиха сватбата.  Родителите бяха старомодни и не позволиха да се съберат преди подписването. Боже сватбата, като сън... като приказка. И нейното букетче от момини сълзи. Не го изхвърли на приятелки, още си го пази. Бяха толкова млади. Заболя я, когато чу думите на една случайно минаваща край тях леля. ”Кой им разрешава на тези деца да се женят?” Толкова време мина, отдавна вече не са деца. Децата им пораснаха. Ето, голямата завърши. Цяла торба дипломи защити и замина. Да си търси късмета на запад. Уверява, че го е намерила. Намерила е мъж, с когото да споделя самотата в чуждата страна.

•         - Мамо, с Питър утре заминаваме за десет дена в…

И назова екзотичен курорт на другия край на света.

           - А защо не тук при нас?

           - Мамо, къде точно  да го заведа? На Черно море? Нали не искаш да се излагам?

    Права е дъщеря ù. Нашите морски курорти отдавна са се превърнали в нещо, с което не можеш особено да се гордееш.

    Вече беше разбрала, че някогашната ù мечта да стане приятелка със свекървата на дъщеря си просто няма начин да се случи. Май и с идеята за красив сватбен ритуал също ще се разминем. Добре поне, че може да се виждат в нета. Опитва  да се научи да се задоволява с този начин на срещи, а така много ù се иска да прегърне детето си, да сподели, а защо не и съвет да ù поиска.

          - Мамо, изпратих ти парите.

    Всеки път посрещаше тези думи с болка.

    Останаха няколко капчици кафе. Ще ги доизпие, като приготви сандвичите за деня и сложи масата за закуска. Всичко е готово. Сега да събуди сина. Той сутринта има лекции. Отвори леко вратата. Момчето спеше тежко, като нея на младите години. Ставането сутрин беше голям проблем. Грижа за нейното събуждане имаше сестра ù. И сега понякога със смях си спомняха. Голямата леко отваря  с думите:

          - Време е. Ставай!

   След което към вратата полита възглавница. Докато един ден възглавницата просто се разпиля. Из цялата стая полетяха перушинки. После цяла седмица ги  чисти перце по перце. Задръсти прахосмукачката и пак не успя да  ги изчисти. Сестра ù повече никога не отвори вратата ù сутрин. Така тя се научи да се буди сама.

Ето сега  опитва да събуди сина си.

         - Време е!

         - Нямам лекции.

        - Нали във вторник имаш първите два часа при професора.

        - Няма да ходя.

        - Как така няма да ходиш?

        - Мамо, остави ме аз да реша дали да ходя или не. – и метна одеялото през главата си.

    Ясно, няма да може да го изкара от леглото. На времето в нейния Университет ги проверяваха, пишеха отсъствия. Сега май вече не е така. Е добре, тя ще доизпие кафето си сама. Седна до прозореца. Калината е огънала клони от плод. Алени гроздове, сред все още зелени листа. И досега не може да разбере как му е дошло на ум на поета да нарече калината стройна. Всичко друго, само не стройна. А е красива на фона на леко пожълтяващите около нея дървета. Как ù се прииска да вземе четката и палитрата, да седне в парка и да почне да нанася багри. Боже, как я загъделичкаха върховете на пръстите. Да китва платното и да седне пред него. Откога ли не го е правила. Даже вече не помни. Толкова нейни картини красят домовете на близки и приятели. От време на време някой се присети:

           - Защо не нарисуваш нещо? Ти  забрави какво умееш. Това твоето строително образование май погълна един талант.

    Подхвърляше го  някой, а после забравяше.

    Часовникът удари седем. Това е часът, който я връща на земята. Часът, който се установи като най-важен за деня след ужасната диагноза. Не можеше да я приеме, не искаше. Но тя беше  факт. Виси над главите им като присъда. Отначало не им се вярваше. После бяха принудени да го приемат. Сега търсят изход. Страшно е. Помни първата операция. Колко безсънни нощи преди и колко напрегнати денонощия след,  докато лекарят  излезе усмихнат от болничната стая. Успяхме! Но това беше само началото. Предстоят отново дни и нощи в напрежение и очакване,  ЗА ДА ИМАТ УТРЕ   техните спомени.

   Седем часът е времето за първата порция хапчета.

   Добро утро, мой ден!

П.П. Скъпа В., знам, че четеш и плачеш. Кураж, момиче!