21.08.2011 г., 9:56 ч.

Доган - глава осма - В кръчмата 

  Проза » Повести и романи
695 0 4
16 мин за четене

Папаз дере беше едно от местата високо в планината, където трудно можеше да се намери забавление под всичките му форми, но въпреки това хората не намираха свободно време да скучаят. Всеки имаше своята работа и задължения винаги и трудно можеше да се види къща, където някой да е полегнал и облегнат на гредата на лозето. Но най-много от всичко мъжете обичаха селската кръчма. Този оазис на вечерно забавление, който не само сгряваше работните сърца след дневния изнурителен труд, но и винаги ги изпълваше с онази радостна тръпка, която може да се изпита единствено след цял ден в трактора. Собственик на кръчмата беше бай Цвятко, който на външен вид представляваше типичния стар веселяк. Шишкав, нисичък, с малки полусферични очилца, бяла коса, бяла брада и мустак, голям червен нос и винаги вечната прикачена усмивка и звънливия глас. Лятото, носеше моряшка фланелка, от която често стърчеше корема му, но заедно с всичките му останали физически недостатъци му придаваше очарование и благ вид. Въпреки това беше достатъчно предпазлив да знае, че в неговата „обител” често се стига до панаири. Възрастта не му позволяваше да изкарва за яката проявилите се посетители, но за сметка на това неговият голям син Иван, с най-голямо удоволствие вършеше тази работа. Левентестият син на бай Цвятко имаше доста буен нрав, което си личеше по постоянно втренченият му и съмняващ се поглед. А беше коренна противоположност на дъщерята на стария кръчмар. Велимира бе кротка, нежна и фина девойка. Въпреки изключително крехкия си вид, тя работеше в кръчмата на баща си от сутрин до вечер, като сервираше и отсервираше на посетителите. Беше с корав характер и свикнала с постянните подвиквания и подмятания на пияниците и сеирджиите. Таблата беше добро оръжие в ръцете на момичето и за четири години, от както работеше тук, успя да огъне в нечия глава над двадесет табли. А бай Цвятко беше абсолютно горд със своите деца.

Кръчмата беше „дом” за всякакви хора – от най-хамавите пияници до най-страшните сеирджии и от кротките работници до опасните севери. Разбира се, оръжието беше абсолютно забранено от бай Цвятко, след като замалко не гръмнаха любимата му сламена шапка. Тук можеше всяка вечер да се видят различни образи и да се чуят най-различни истории от богатата фолклорна палитра на Папаз дере. Цялата му митология беше събрана по стените като картини, снимки, най-различни документи и карти. Тъй като старият кръчмар беше и малко Плюшкин, събираше всевъзможни сувенирчета и окичваше с тях лавиците и свободните места по стената. Но на източната стена стоеше единствено иконата на Света Богородица. Там никой не смееше да пипа, да кове пирони, камо ли да стреля с пушка. А страхопочитанието бе добре използвано от бай Цвятко и той беше направил хранилището точно зад източната стена. Знаеше, че никой няма да посмее да отиде там.

- Рангеле, аз като ти казвам, че имам майорна терца от купи, ти къде отиваш у арпаджика да си казваш твойта никаквата рига. Нъл ш'та усети ей ся тоз копой и ш'на вкарат пак.

- Бай Георги, май твойта уста таз вечер е по-големичка. Оста'и Рангел да играй. Виж, три игри ни изкара.

- Аз добре не съм играл отдавна, ама бай Марин - и той много лъже, бе. Ей нà, с оная спатия, дето ми напра'и сеченото, валат като щяха да са. Нямал спатия. Нарочно развали играта.

- Кое, кое?

- Бат Марине, Рангеле, стига плямпахте, ми са иска пика. Ай, че ше осъмнем с тея карти. Бай Цвятко и Иван има да ни стоят на главите пак. Айде бе, табладжия. Пускай картата там.

- Рангеле, ама и ти ги вадиш се едни пъстри и баш улучваш на дилава върха се. Май трябва да ти варим лекарство.

- Какво лекарство бе, бат' Марине?

- Като са прибереш, 'зимаш от тестето четир'те асака и ги слагаш у бакърено джезве. Наливаш два пръста вода и вариш три часа. Преди лягане от туй нещо слагаш по три капки в чашата с водата и пийш...

- Бат' Марине, като ти ливна аз една вода...

- Тоз бай Марин... Ей, пак ма кара да са смея... Хаджи, айде бе, стига мълча тука...

Белотът беше една от най-шумните игри в кръчмата и нерядко се стигаше до препирни. Разбира се, тези, които владееха изкуството на картите, не бяха панаирджии и след три-четири високи реплики всичко утихваше. А най-шумните бяха бай Марин Парцала и бай Георги. Бай Марин често играеше с хаджи Трендафил. Хаджията приказваше малко и лъжеше много, за разлика от Парцала, който лъжеше много и приказваше много. Рангел и бай Георги пък бяха горски работници и секачи при Никола и като нямаха работа въртяха на един сух дънер сантасе по цял ден. Там бяха добри, но на белот често падаха от въпросните шмекери. Не така стоеше въпросът с табладжиите. Почти всяка вечер се чуваше тръшната табла и нечии пръсти отиваха курбан:

- Мехмед, бъди внимателен как го хвърляш тоз зар, да няма после червени пръсти!

- Ааааа, шест и едно – ешуек. Сали, аз като ти казвам, че зарът е най-голямото заптие на техниката.

- На тебе да не ти знай много балалайката, мести, докат' не съм та изкарал... Евалла, пак ми ги нареди армаган.

Сали и Мехмед не само бяха табладжии, ами и никой обикновен човек не можеше да им вземе игра. Играеха през всичкото си свободно време, а то не бе никак много, защото работеха при бай Рамадан, а той не им оставяше прекалено много почивки. Мехмед беше майстор на гюлбарата и щипеше зара, както му отърваше, като доста често му се нервираха как хвърлял точно необходимото. Но пък и не успяваха до разберат как го прави. Сали пък беше класен техник на таблата. Не съществуваха позиции, от които да не знае как да се измъкне или къде да премести. А игрите между двамата се превръщаха в истински дуели вечерно време и събираха доста зевзеци около тяхната маса.

- Дюшеш! Тъй, да ги видим... Алтъ веднъж, алтъ два пътя, три шестици, дьорт. Айде, ако сега кажеш, Сали, че не съм ги направил баш по тертип...

- Аз някой ден ще те хвана на вързано да играйм и ще загубиш костената табла. Мене алтъни не ми трябват от тебе, стига ми, дето скубя тука от пишман табладжии. Я да видим сега. Пет и три. Ет' ти капия, аркадаш...

Но картите и таблата не бяха единственото забавление в кръчмата. Бай Цвятко, по предложение на децата си, беше докарал от столицата разни машинки и билярдна маса, да може и младежите да се забавляват. Естествено, вътре не пущаха деца, но не малко любови тръгваха именно от бай Цвятковата билярдна маса. Кръчмата беше дала не една и две щастливо влюбени двойки на Папаз дере. Не липсваха обаче и най-различни конфликти. Случваше се пиян мъжага да изяде шамар от момичето за „неприлично” поведение. Такова поведение караше Иван да настъхва, особено ако някой тръгнеше да се закача с Велимира. Когато нейната табла не беше достатъчна за озаптяване на „противника”, тежкото кроше на брат ù вършеше прекрасна работа. Затова пияниците в Папаз дере бяха повече приказливи, отколкото бойни и повечето скандали стихваха след поредното „Наздраве!”. И отново започваха да се редят вечните теми за политика, музика, спорт, земя, работа. Не се пропущаха и дежурните клюки около Папаз дере. Особено тънка бе темата за новата черква и джамията на Хаджи Исмаил. На хората им бе любопитно и си донаждаха историите толкова практично, че ако се нямереше кой да ги слуша, то неминуемо би сметнал всяка една дума, казана в кръчмата, за най-чиста истина.

- Бай Цвятко, дай ЕДНА... Сайдер – Тошко тракториста таман щеше да си поръчва „благинка”, когато в кръчмата влезе бай Рамадан, който беше забранил пиенето като има важна работа на нивата сутринта и затуй ракията се смени с безалкохолно. Работниците биваха контролирани от Рамадан редовно и той не се свенеше да ги изгони дори при най-малката проява на „неблагоразумие” от тяхна страна. Веселият арендатор ставаше сприхав, когато ставаше въпрос за работа. Преди да забрани консумацията на „огнената вода”, Тошко и бай Марин Парцала се били опили с манастирска при отец Иларион, че на сутринта тракторът за малко да трябва да се качва под прав ъгъл по клисурата.

- Тошко, да не си поръчваш „светена вода”. Аз ти казвам, диване такова, ще те изгоня при отчето да пийте от сабалям, ако искате!...

- Моля ти са, бай Рамадане. Недей тей, бе...

- Размина ти са май сега, ама гледай да не са завтаря!

Рамадан Февзидин тръгна да пие една лимонада на тезгяха при бай Цвятко, хем да си кажат някоя приказка. Като си пропряваше път между масите, а това траеше поне двадесет минути, заради приказката със всеки, го видя дядо Ване – нисичко дребно деденце на около шестдесет години, което жулеше ракийка като двадесетгодишен младеж. Неговият организъм до такава степен беше привикнал с опиата, че той я консумираше като бистра кладенчова вода.

- Оооо, Рамадане, ела дядо ти Вани да те види. Ела бе, ела като ти казвам. Не съм та виждал от миналата года, 'га раздава балите. Ама и аз не мога да одя вече, малко не ме държи кръста, само по столовете седя.

- Дядо Ване, ти - като Хаджи Исмаил - и ти май само гледате да обикаляте легленцето и възглавницата. Ще ви взимам аз на къра с мотиките на слънчогледа. Няма да ми се оплаквате. Е, набор си ми, пък от таз пукница си на бастун. Мотика ти давам аз, мотика! – деденцето и агрономът прихнаха да се смеят. Рамадан познаваше дядо Ване много отдавна също като Хаджи Исмаил и си имаха тяхната приказка.

- Я седни, седни, Рамадане. Да почерпя сега, азър сме тука. Бай Цвятко, дай по една ракия на Рамадан и на мене.

- Ване, аз не ща ракия, че утре сабалям копан ще пускам. Ей го нà Тошко, таз маймуна, пак щеше да пие. А утре кой ще кара трактора?! Маймун акъллъ!

- Бай Цвятко, на Рамадан тогаз лимонада... Ииии, хубава ракия тука слагат на масата. Да ти е цвятко, бай Сладко!... – при тоя възглас цялата кръчма изпадна в онова интересно състояние на буйни възгласи, което продължава най-малко пет минути. –Аааа, човек да не се обърка тука... Рамадане, и аз де са провикнах кат каруцарен.

- Дяд' Ване, нали си каруцарен, бе. Едно време кой караше с каруцата балите на хората. Аааа, бай Цвятко, на набора повече ракия няма да му даваш, че му замина акъла. Тъй. Аз ше ида да си кажа малко приказка с бай Цвятко, наборе. Ти си допивай на спокойстве. Хай, да ти е сладко.

- Рамаданчо, тоз' моя клиент, често 'зе да идва. Май от снощи има забравена вересия, Велимира едвам го изпъдила нощес. Колко е деденце, не давам Иван да го пипа, че ще събираме после кокали из кръчмата...

- Бай Цвятко, кажи колко му е версията, да му я платя. Той не е виновен. Откакто го пенсионирах, май не му е рахат. Ходи само в мазата от сутрин до вечер. Държи скришно от дъщеря си ракията. Докат' стане и му е оцапана яката.

- Остай, остай. Оня ден със отец Стамен се скарал, че отчето го хванал от черковното вино да пипа. Той - и той, понеже отчето не знай да му приказва устата, цяло село научи за пустото му вино.

- Добре, че в джамията няма вино, иначе сигур и с Решат щеше да има разправии. Аз викам, отчето Стамен и Решат да ги съберем за два дена в гората, барем малко да им истинат проклетиите. Какви са такива, уж свети хора.

- Рамадане, свети хори, за религията слепи. А такива като дядо Ване, тях само Господ ги пази.

Рамадан и бай Цвятко се загледаха в дядо Ване. Погледът на стареца светеше от лютата кръчмарска ракия. С изтрито от алкохола съзнание, той нямаше грижи. Не му трябваше нито религия, нито вяра, нито морал. Само да можеше да си плаща вересиите.

 

© Христо Стоянов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • "да не ти знай много балалайката" хах кефи ме как говорят героите ти, напомнят ми за дядо.
    И си ги сътворил така истински, сякаш си бил на някоя маса в кръчмата, гледал си и си писал.
  • Живо, колоритно...
    Бях там
    Поздрав!
  • Живи са героите ти. Поздравявам те!
  • Речевата характеристика на героите ти е психологическото и битовото им опортретяване. Харесвам описанията ти, плътни, така , че читателят се пренася като пряк свидетел на случващото се...
Предложения
: ??:??