Папаз дере имаше хубава и плодородна земя. Това, разбира се, бе и една от причините арендаторите да спорят и да се карат за всяко едно ъгълче от обработваемите площи на селото. Хората също често изпадаха в противоречия за наследствени и невърнати след „режима” земи. А и често се дразнеха на арендаторите, че са направили пари от тяхната собственост. Въпреки това всички бяха свободни да изтеглят земята си и да си я обработват сами. И тогава започваха мрънканията, кой, как и защо не може самичък. И по естествения ход на събитията имотите оставаха в ръцете на арендаторите.

Сюлейман ефенди или Сюлейман Мурад Мустафа, беше най-безскрупулният и най-алчен арендатор в цялото село. Беше толкова лаком за всяко едно парче земя, че бе готов на всичко, само и само да я вземе при себе си. Не бяха малко тайните сделки и далавери, които въртеше с кмета Карагеоргиев, за да се докопа до тлъстите имоти. И така къде легално, къде не, обработваше повече от половината земя на селото. Дори Горската кооперация пострада от неговите „набези” след като закупи незнайно как около една четвърт от горския фонд на Папаз дере. Безкраен брой сечища и дървообработващи станове се ширеха из гората и макар и нелегално, Сюлеймановите работници често влизаха и в чужда собственост. Но с протекцията на селския управник, хитрият мюсюлманин беше спечелил всички от безкрайния брой дела, заведени срещу него. Не можеше да се примири със сигурност обаче, че не успява да докопа гората, която бе собственост на северите. Те слагаха въоръжена охрана в помощ на Горската кооперация, чийто управител едно време беше бай Ставри, а сега неговият племенник – Никола. Никола работеше и малка част от земеделската земя, което още повече дразнеше Сюлейман и той всячески се опитваше да му пречи. Палеше му нивите, ореше нелегално, жънеше с по един-два метра в чужд имот, тъпчеше с машините посевите и изобщо всички възможни пакости, които можеха да се направят. Никола не оставаше назад и често си го връщаше, но както бай Ставри го учеше, не падаше до низостта на Сюлейман. А дебелият арендатор се гневеше до червено, че малкият Николчо (както му викаше) все още не е поддал на натиска му. От Рамадан Февзидин го беше страх. Макар и добряк, Рамадан не си поплюваше и често навестяваше Сюлейман с пушката. Беше си навлякъл гнева му не веднъж, като ореше неприбрана продукция. А с бренекетата на Рамадан никой не искаше да си има работа.

Сюлейман ефенди беше човек на средна възраст и имаше голямо семейство. Трите му сина бяха неговата гордост. И наистина децата му, макар вече пораснали, не бяха сметкаджии и пресметливци като баща си. Особено най-малкият – Четин-Ибрям. Момчето се беше изучило в една от най-престижните столични гимназии и сега беше в университет, където учеше международни икономически отношения. Със истински борбен дух често се караше със консервативния и алчен Сюлейман. Но паричките на бащата винаги надделяваха над здравия разум и така многократно успяваше да излъже момчето жадно за образование. На няколко пъти студентът щеше да прекъсва, само и само да не е под волята на „стария”, но уви, майка му – Ялдъз, успяваше да му налее свеж разум. Тя бе разумът и за Сюлейман. Често някоя нейна блага дума успяваше да успокои зачервеното до огън лице на арендатора. Затова те се уважаваха взаимно. Макар да бе пияница и често да влизаше във свади в кръчмата, бай Мурадовият наследник не биеше Ялдъз, напротив, често се случваше след поредния запой коравата мюсюлманка да го чака по самурайски със точилката. Но няколко нахоквания бяха достатъчни „битият” да не се мярка в кръчмата поне за няколко месеца. А сеирджиите го обичаха много и не изпускаха шанса си да го „дракат” по всяко време. Тогава ефендито се червеше още повече, та дори до синьо, и с едно мрънкане под лепкавия мустак „ще видиш ти рента през ибрик”, подминаваше зевзеците. Червеният фес с пискюл, който носеше, пък беше атракция за децата от училището и когато арендаторът минаваше с коня си оттам, учениците се накачваха по оградата и гледаха с присмех или със страхопочитание намръщения, дебел, мустакат чичко. Подвикванията им, че приличал на чорбаджи Юрдан, бяха за него по-скоро похвала, отколкото подигравка.

Днес Сюлейман чакаше Рамадан и Никола да дойдат за поредната комасация на нивите на Папаз дере. На бюрото в кабинета си беше опънал голяма кадастрална карта, забучена с четири кабърчета, която от навиване, мачкане, пренасяне и пр, бе заприличала на покривка, отколкото на географско съоръжение. Беше доста изнервен, предвид обстоятелството, че имаше да дава сто декара на Рамадан и двеста декара на Никола, но нямаше как. Хората се бяха наситили на многобройните му лъжи за изплащане на рентата и щом договорът им с него изтечеше, то те нямаха нетърпение да прехвърлят земите си при по-нормални хора. След няколко секунди на нервно потропване по бюрото, се чу конско цвилене. Сюлейман погледна плахо през дебелата завеса на прозореца и видя черния кон на Никола. Жребецът беше доста буен, слушаше само своя стопанин. Неведнъж беше събарял тези, които искаха да се качат, но Никола бе с добро сърце и кончето познаваше това. Младият арендатор обаче не тръгна веднага към портала, а се подпря на един кол до мрежата, видимо чакаше и не му си влизаше самичък. Това определено изнервяше ефендито. Подобно на своя кон, Никола имаше буен нрав и се притесняваше, че няма да успее да издържи на подхвърлянията и подстрекателствата на Сюлейман и вероятно щеше да го е набил много отдавна. Но Рамадан беше видял много и го играеше арбитър при тези срещи. Скоро и неговата каруца се зададе. В нея беше впрегнат хубав бял унгарски кон тежковоз, с дълга грива и опашка. Животното пръхтеше с големите си ноздри и риеше с копито, докато Рамадан го вързваше.

- Добър ден бай Рамадане! Викам чакай да изчакам тука колегата, че да не свършим белата докато дойдеш...

- Добър ден, момче! А то саде туй остана. То не че няма за какво да му турим един бой, ама да прайм сакатлъци да на приказват после. Ней хубаво. Хай да влизаме, че оня със зъби скърца сигур...

Стопанският двор, където Сюлейман работеше, бе извън селото, в близост до една от нивите. Беше изградил хубав, модерен машинен парк и голяма складова база за зърно. При това всичко с парички от Европата. Когато двамата му колеги влизаха, не пропуснаха да огледат всяка една подробност от модернизациите, и си поизкривиха малко вратовете точно преди да влязат през вратата на сградата.

- Мерхаба, ефендим! – поздрави Рамадан колегата си с малка саркастична усмивчица.

- Добър ден, Рамадане, ама тез приказки в Турция ше ги приказваш. Тука е друга държава, да си имаме уважението!

- Що бе, ефендим, ти да не си швейцарец случайно? – Рамадан се засмя гърлено и това доста лошо погъделичка егото на засрамения мюсюлманин. – Давай сега работа да правим, не сме дошли на дюрнек да седим.

- Ний работата ще я свършим, не бой се... Сега, на Никола имам да давам двеста декара, викам да му я дам до дядо Митевата кория, там преди първата клисура. Таман са там двеста декара и е на стърнище от карабичим, прясно окосен, не е орано, добре ще му дойде на младежа.

- Бай Сюлеймане, ти пак си правиш с хората майтап. Тая постановка е нарочна, да ми разкарваш машините на пет-шест километра, като знайш, че повечето ниви са ми до гората.

- Слушай, момче, аз до гората нива няма да ти дам, ако ще тука да ми са прескундиш шейсет пъти. Как искаш ти да ти харизам баш дето слънчоглед съм насял. Май, сметкаджийски работи...

- Ти май искаш да викам Сварот и да вземаме нивите до гората в реални граници, а? Много съм любопитен, как на него ще му откажеш? Каагата и раазините тука като влязат и има да са подпираш на столчето да не та вържат някъде по клисурата.

- Плашиш ли ма?! Аз ако...

- Ефендим, пак почнахте с караниците. Я са успокойте малко. Пък и ти някой път не знайш ли да си по-нормален. На тебе миналата година Никола като ти дава, да не ти дайде от Бейските ниви, до мене, ти да са разкарваш. На Карабалъка ти даде земята. И ти едно мерси не му каза. Сега ще му дадеш на Папарлъка до гората, да не са разкарва момчето, знайш няма като тебе модерни машини.

- Рамадане, май и ти си си изгубил акъла! Уж голям мъж. Да пази Аллах от такива като тебе, дето са съюзяват с христиените, па и акъл ми дават.

- Внимавай какви приказки ти излизат от устата, ефендим. Аз не съм Четин-Ибрям да ми приказваш дрънканици. Хай! Подпиши за Папарлъка и после по моя въпрос да приказваме.

- Ах, ах, ах. Прайте ми вий сечено, ама като дойде време за жътва, да няма пак като миналата година, „Ефендим, ела да доожънем с комбайната!”?! През ибрик, тоз път, Рамадане, през ибрик...!

- Дрънкай си ти! Бай Рамадане, аз си тръгвам, че не мога да го търпя, говори само за бой през устата. – Никола излезе от кабинета и продължаваше да мрънка – Нахапляри са със земя и много му знай устата. Докато беше жив бай Мурад, ходеше като писенце, като копой отзаде му. Добре че е кака Ялдъз да му налива калай в ушите от време на време...

- Тоз и той много се научи да приказва, Рамадане, палиш му фитилите, и то колко му трябва на опален оджак... Само малко нафта да му туриш.

- Сюлеймане, Сюлеймане. Големи хора сме, бе. Що всеки път прайш интриги и говориш едни и същи приказки. С бай Мурад, дето вика малкият, тъй добре съм се разбирал. Двайсе и една година с него работех, нямахме една дума напреки. Ей тъй, за майтап, на аркаръ, ни аз, ни той е казал. На кого приличаш, на кого си земал зъбите.

- То за твойте зъби, Рамадане, трябва такаламит да им купим, да ги гресираш, от толкоз много говорене да не са запалят.

- Ти му говориш, то си знай неговото... Дай да подпишем и за мойте сто декара, че онез чакат на нивата, да им нося „армаган” да работят.

- Думай и ти де искаш земята да ти я дам.

- Предлагам на мене да дадеш сто декара от карабичима, дето окоси. Ем няма да сея нов тая година, той ще даде още две-три коси.

- Халал да ти е, агрономе...

- Аааа! Чок олду! Да не чува дяволът... Ей така ако от първия път са съгласяваш, Четин-Ибрям и малкият Мурад нямаше да са в града, ами ей тука до тебе за акъл щяха да са. Айде със здраве, Сюлеймане...

- Бай Рамадане, чакай малко...!

- Кажи, бе ефендим.

- Чух една работа, да знам тъй ли е?! Хаджията, дето сте набори, джамия искал да вдига на баира до Папарлъка, преди Картал махала?

- Много си зел да чуваш, ефендим! Каквото е писано, туй ще стане! И недей клюки да разправаш. Ако искаш да знайш, върви при Хаджи Исмаил и го питай. Такива работи не се разправат ей така, на вятъра.

Съмнението на Сюлейман се задълбочи още повече. Той знаеше, че десет декара, дето дава на Никола, са раздържавена земя, дадена на Сварот, компенсация, заради взематата земя за черква. Но и знаеше от кмета, че черквата бе предвидена само с пет декара имот. Тогава за какво бяха другите пет декара. Евреинът, който щеше да строи и църквата на англичанчето и джамията на Хаджи Исмаил, беше се изтървал нещо на кмета, защо е купил повече земя. А любопитните души не спираха да ровят...