Неделята бе един от най-важните и тачените дни в Папаз дере за християните. И не само защото в неделя се почиваше от работа, а защото всяка неделя всички християни се доближаваха малко или много до Господ. Голяма част от тях присъстваше на неделната литургия и поне малка частиця от вярата отнасяха у дома. И така всяка седмица. Тази близост до Бог, която хората осъществява в края на седмицата , бе незаменим източник на духовно порастване. Отдалечеността на града не внасяше онова допълнително отчуждаване от изконните български традиции. И затова тук, в Папаз дере, вярващите бяха наистина вярващи. Разбира се, всяко семейство има и своите черни овци. Но за радост или не,  в селото те не бяха много.

Храмът бе пълен още от сутринта. Хората идваха още за утренята преди изгрев слънце. Някой от по-младите пропускаха тази част на неделното богослужение, но задължително присъстваха на Св. Литургия. И понеже беше трудно миряните да отидат в манастира, където живееха повечето отчета, то всяка неделя отчетата идваха в селото. Църквата по принцип ръководеше отец Стамен, но той бе твърде скаран с песнопенията, поради гърлестия и фалцетен глас. Той бе по-подходящ да отлъчи някого и да го нахока за извършен грях. И все пак извън неделите му се случваше да води някоя и друга служба. Затова пък отец Иларион имаше богат, хубав и плътен глас, който огласяше църквата и всяваше страхопочитание към Бога още с първите няколко слова. Разбира се и той не беше много цветен, тъй като винаги „кусваше” малко „благинка” рано сутрин, за да смаже гласните си струни. Не рядко се случваше да „куса” повече от редното и се получаваха леко комични ситуации. Но хората му бяха свикнали и тяхната непоклатима вяра не можеше да бъде разклатена от това.

- Благословено е царството на Отца и Сина и Света го Духа, сега и винаги, и во векиии векооооов! – гласът на отец Иларион веднага закова всички намиращи се в църквата и те замръзнаха сякаш по Божията воля. Никой не смееше да гъкне, камо ли да шавне, да се обърне или да се заприказва. Въпреки че църквата бе доста голяма, едва побираше хората вътре, но никой не се блъскаше. Отчетата бяха се наредили отстрани, както повеляваше канона, и изглеждаха доста смирено, за разлика от делнични дни. Явно те също изпитваха страхопочитание към Бога и не смееха да проявят и капчица неуважение по време на службата. А миризмата на горящ восък и пушещ тамян в черквата опиваха все повече и повече вярващите и те изпадаха в съвсем лек транс, отправяйки своите най-съкровени желания на показ пред светото Царство. И те знаеха, че всичките им мисли биват прочетени от Христа.

- С мир Господу, да се помооолиииииим!

- Господи помилуй!

- За мира от небето и за спасението на нашите души на Господа да се помолим. (Господи помилуй!) За мира на целия свят, за благопреуспяване на светите Божии църкви и единението им на Господа да се помолим. (Господи помилуй!) За този свят храм и за онези, които с вяра, благоговение и страх Божи влизат в него на Господа да се помолим. (Господи помилуй!) За Високопреосвещения наш митрополит Дамаскин, за честното свещенство, за дяконството в Христа, за всички църковнослужители и народа на Господа да се помолим. (Господи помилуй!)...

Великата ектения понасяше вярващата душа отвъд предела на нейното физическо съществуване. Тук, високо в планината, където се намираше Папаз дере, хората казваха, че Господ е по-благосклонен, защото техните молитви са по-близко до него. И сякаш мястото наистина бе такова. Папаз дере – Поповата нива – Черква. Може би била достойна да се нарече Долината на вярващите. Но сега като че ли не бе това време. Въпреки дълбоката вяра, която всяка седмица хората отнасяха по домовете си след литургията, някъде там се чувстваше една празнинка в душите им. Сега, когато онези, които смятаха вярата като пъстри икони и дебели книги, идваха в това място да построят храм, само и единствено от собствено славолюбие, дори самата природа бе недоволна. Може би и това бе причината за сушата тази година. Изпитание към изстрадалите хора от Папаз дере. Изпитание, което подлагаше не само тяхното духовно, но и физическо съществуване. Онези с черните очила, както ги наричаха хората от селото, идваха сега и искаха да се намесят в нещо, което не им бе познато. Това провокираше предпазливостта на хората. И те сега, тази неделя, се молеха именно за природната и духовната хармония.

- Пак и пак с душеван мир на Господа на се помолиииим! Иване, махни са оттука, че ще ма олееееш със свеееещаааааааа! – както винаги отец Иларион под влияние на благинката „спусна” няколко неканонични изречения. Иван, който носеше свещите, едва не подпали одеждите на отеца, беше обект на погледите на миряните.

- Отче, по канон!

- Да, продължаваааам! Защити, спаси, помилвай и ни запази, Боже, с Твоята благодат. (Господи помилуй!) Иване, аз не приказвам на килимявкаааатаааа сиииии!

- Отче!!!!! – дядо Пимен изпадаше в недобро състояние, когато отец Иларион по време на литургия внасяше и „собствени” песнопения. Той беше изключително строг по отношение на точното и правилно следване на процедурата на богослужението. Иначе бе изключително добър човек. Нямаше нито един порок. Вярваше истински и имаше своя предначертана мисия. И искаше да я предаде на някого от своите. Но все още не бе сигурен. Всеки от тях имаше в главата си „дяволи” и беше изключително труден избор. Несмиреността на отец Стамен, пороците на отец Иларион и отец Пантелеймон (въпреки че отец Пантелеймон така силно искаше да стане игумен на светата обител), възрастта на отец Анастайсий - всички те не ставаха за „тая работа”, както казваше дяда Пимена. Единствен може би отец Викентий се доближаваше до изискванията на игумена на манастира. Но отчето бе прекалено строг във вярата си. И за него белобрадият игумен казваше „прекален Викентий на дядо Пимен не е драг”! Манастирският наместник търсеше да сложи за свой наследник някой, който да е млад, напълно отдаден на религията, но и да я разбира в цялата ù същност без излишен фанатизъм. На съвременен език казано, дядо Пимен търсеше един религиозен перфекционист. Но и бързаше да го открие, за да може да го посвети в правотата на истинската вяра. И как да обича хората.

Литургията продължаваше:

- Като поменем заедно с всички светии пресвятата, пречиста, преблагословена, славна наша Владичица Богородица и Приснодева Мария, нека сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да предадем.

- Тебе, Господи!

- Иване, за трети път, махни са с таз свещ от тукааааааа! – почти с подпалена брада отчето успя да изтика Иван на около метър, за да спаси „черното си богатство”, както той я наричаше. - Защото Твоя е властта и Твое е царството и силата, и славата на Отца и Сина, и Света го Духа, сега и винаги, и во веки веков.

- Амин!

Отец Иларион видя в дъното на черквата образ, който не бе виждал с години. Наистина кметът на Папаз дере беше дошъл днес за неделната литургия. И това не бе случайно. Той имаше толкова много грехове, които да тежат на съвестта му, че едва ли би се намерил някакъв вид съд, в който те може да бъдат събрани. Изключение би направила кутията на Пандора, но по разбираеми обстоятелства такава нямаше в Папаз дере. И тези грехове трябваше по някакъв начин да се укротят. А и онази случка с „тримата” не му даваше и миг покой. Затова реши да дойде. Да намери малко утеха, успокоение за душата си. Не се знаеше дали той вярва истински в Бога, но присъствието му в църквата малко или много говореше. И това беше събитие. Тук никой нямаше да каже дума, но тази случка щеше да е в устите на хората от Папаз дере седмици наред. Тъй като те трудно приемаха промените, много от тях щяха да мислят, че кметът се моли за спасение на париците си, отколкото за спасение на душата си. И в някакъв известен смисъл щяха да са прави. А кметът Карагеоргиев стоеше със странна, смирена физиономия. Заслуша се в гласа на отчето, за да може да чуе оставащата от литургията част. Това, което следваше, щеше да го изненада със сигурност. Отец Иларион се обърна отново към миряните и рече:

- Премъдрост! Прави да изслушаме Светото Евангелие!... – отчето взе тежката книга, която почти не изтърва отново поради „благинката”, и продължи. - Ще се чете из Светото Евангелие от Марко!...

Всички в черквата притаиха дъх, незнайно защо. Може би очакваха да се чете съвсем друг текст и си мислеха, че отчето е объркал отново, но тъй като никой от присъстващите свещенице не възрази, се получи интересно въодушевление. Хората започнаха да се споглеждат и да мърморят под носовете си. В това време отчето, спрял да си поеме за секунда глътка въздух, започна прочита на доста висок глас:

- Да внимаваме! – всички отново изтръпнаха и влязаха в началния си лек унес на подчинение и страхопочитание. – В онова време Иисус, като повика дванайсетте, почна да им говори, какво ще стане с Него: ето, възлизаме за Иерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден на първосвещениците и книжниците, и ще Го осъдят на смърт, и ще Го предадат на езичниците; и ще се поругаят над Него, и ще Го бичуват, и ще Го оплюят, и ще Го убият; и на третия ден ще възкръсне. Тогава се приближиха до Него Зеведеевите синове, Иаков и Иоан, и рекоха: Учителю, желаем да ни сториш, каквото поискаме. Той ги попита: какво искате да ви сторя? Те Му рекоха: дай ни да седнем при Тебе, един отдясно, а друг отляво, в славата Ти. – отец Пантелеймон и отец Стамен се спогледаха, като в кръглото и червено от задуха лица на отец Стамен се четеше малка саркастична усмивчица, насочена към монашеския му брат по религия. А дядо Пимен ги сръчка леко с кандилницата да не шават и да слушат прочита. -Но Иисус им рече: не знаете, какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз пия, и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? Те отговориха: можем. А Иисус им каза: чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите; но да дам да се седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е приготвено. И десетте, като чуха, почнаха да негодуват за Иакова и Иоана. А Иисус, като ги повика, рече им: знаете, че ония, които се смятат за князе на народите, господаруват над тях, и велможите им властвуват върху тях. Но между вас няма да бъде тъй: който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб. Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина.

Хората изслушаха евангелския текст и по лицата им намери място онази истинска физиономия на одобрение. Те не вярваха прекалено много в плътското. За тях парите и властта не бяха съблазън. За тях – обикновените хора от Папаз дере. Но кметът беше същисан от прочетения текст. Веднъж да бе отишъл на черква и точно тогава да четат за „князете”. И нещо трепна у душата и сърцето на Карагеоргиев. Той не можа повече да издържи и излезе от църквата. Веднага се насочи към дома си. В главата му препускаха мисли. За това, че когато се приближи в някаква степен до Бог, му се напомня за огромния греховен товар, който имаше. Не искаше да повярва в силата на вярата в този момент. И с едно „празни приказки” се опитваше да си даде успокоение. Но в неговата разнебитена душа такова нещо като успокоение на този етап не можеше да съществува. Той се прибра и затвори вратата. Влезе в стаята и седна пред телевизора. А от отсрещната стена, където съпругата му беше закачила иконите, Божията майка го гледаше някак строго. Карагеоргиев извърна глава. Не можеше да издържи повече на цялото това религиозно напрежение. Отиде до избата, наля една кана от джанковата ракия. Когато седна с чаша в креслото, ръката му трепереше и той разля малко. Отпи голяма глътка. Парещата течност си прокарваше път и заличаваше всяка една тревога в организма на селския управник. Той се облегна назад и се отдаде на блаженото упоение.

Когато излизаха от църквата след литургията, две жени си приказваха на улицата:

- Кметът що си тръгна?

- Сигурно е забравил да тури икона в чувала с парите...