Дъждът барабанеше по стъклото, докато Боян се промъкваше из тесните улички зад Съдебната палата. Вечерята беше преминала безупречно – видът ми се оказа на точно на място и получих комплименти от другите поканени дами, а за мое щастие говоренето беше запазена марка на господата около масата. За мен остана да кимам на подходящите места, докато Боян говори, да се усмихвам и да бъда красива. Някак ми се беше получило и това.

Останах с впечатлението, че и потенциалните му делови партньори са ни харесали като двойка, така че след като тягостните разговори най-после бяха свършили, просто въздъхнах с облекчение и тръгнах към изхода. Обаче времето май имаше други планове, защото навън валеше проливен дъжд, така че Боян беше отказал да ме пусне сама в това време и затова сега се чудеше къде да паркира в тесните улички около дома ми. 

Бях се опитала да го разубедя няколко пъти, но неговото напомняне, че в договора е записано да се държим като двойка пред партньорите му ме отказа доста бързо. Най-малкото, защото не би изглеждало добре той да остави дамата си да се прибира пеша в дъжда. Така че неохотно се бях съгласила. 

Ако зависеше от мен, не бих му казала къде живея. Може и да беше чаровен, да умееше да говори и да беше възпитан, но това нищо не значеше. Макар че сигурно адресът и всичките ми останали лични данни ги има в договора, който бях подписала. След онази вечер в кабинета на госпожа Тонева, не бях посмяла да го погледна отново. Ако беше чужд договор, сигурно досега да го бях изяла с кориците, но понеже ставаше дума за мен, просто го оставих да лежи в едно от чекмеджетата на нощното ми шкафче. 

-    Аз живея зад този блок – казах, след като Боян десет минути беше обикалял да търси място за паркиране. 

Въпреки синята зона и фактът, че повечето околни сгради не бяха истински обитаеми, а просто магазини и офиси, в десет вечерта нямаше нито едно място в радиус от три пресечки. Улиците бяха и еднопосочни, така че веднъж попаднали в лабиринта от улички, трябваше да въртим до безкрай, преди отново да се върнем на мястото, от където бяхме тръгнали. 

-    Няма да те оставя сама в дъжда – отговори той и продължи да обикаля. – Все някъде тук ще има място… 

Свих рамене. Типичното мъжко его. Отказва да се признае за победен и затова сега щяхме да обикаляме до посиняване. Реших да запазя това мнение за себе си обаче. Все пак, той се беше разкарал дотук заради мен. 

-    Бинго! – възкликна той и паркира в някакво място точно на ъгъла на блока ми, точно до кофите за боклук.

Разкопчах колана и взех чантата си от задната седалка. 

-    Благодаря ти, че ме докара, но нямаше нужда, наистина! 
-    Аз ти благодаря за представянето днес – усмихна се той. – Адам наистина много те хареса, съпругата му също. 

Свих рамене. 

-    Не съм направила много повече от това да се усмихвам и да кимам. 
-    Направи много повече, но за момента няма да спорим – подсмихна се той. – Да вървим! 

След това, той разкопча колана си и тръгна да отваря вратата.

 
-    Няма нужда, ей го къде е! – възразих и почти се подадох навън.
-    А, не може така! Учили са ме да изпращам жените до вратата! – поклати глава той и излезе от колата. 

Преди да мога да кажа нещо, видях как вратата от моята страна се отваря и той застава пред мен с чадър. 

-    Можеше просто да ми дадеш чадъра – казах аз.

Боян се намръщи, а после на лицето му грейна пакостлива усмивка. 

-    Ха-ха, не знам с какви нещастници си общувала преди, но тая идея на мене никак не ми допада – каза той и задържа чадъра над главата ми, докато излизах и затварях вратата. 

Беше мой ред да се намръщя. 

-    Аз не те питам за бившите ти, нали? – попитах и го изгледах криво. 
-    Нали сме двойка за пред хората, най-малкото, което мога да направя, е да се погрижа да се върнеш у дома суха. Извинявай за забележката, между другото! Просто не смятам подобно поведение за мъжко. 

Кимнах вяло. Не ме интересуваше неговото мнение. Направихме няколко крачки рамо до рамо в дъжда, събрани с мъка под сгъваемия чадър, когато през шума на водата чух нещо друго. Пиянски викове и трошене на стъкло. Боян явно чу същото, защото замръзна на място и ме дръпна да спра. 

-    Имате ли пияници в квартала?
-    Не. Дори не знам колко хора изобщо живеят тук. Повечето сгради се дават под наем като офиси. 
-    Хм, тогава ме изчакай тук да проверя! 

Той остави чадъра в ръката ми и тръгна под дъжда, но ми отне няколко секунди да го последвам. С това си спечелих изненадан поглед. 

-    Отиваме двамата! – обясних и му върнах чадъра. – Няма аз да те оставя да се мокриш заради мен! Направи достатъчно!

Боян изглеждаше твърде изненадан от действията ми, така че можа да каже само:

-    Въпреки това, ако има нещо…
-    Ще мислим на момента! Може да е случаен човек.

Обаче не беше. Още отдалеч видях, че изобщо не е случаен. Беше призрак от миналото. Усетих как ме хваща срам само при мисълта, че Боян може да разбере кой е този уж случаен пияница пред блока ми. А най-много ме хвана срам, че забележката му за боклуците не само, че беше вярна, но и сега щеше да има съмнителната чест да се запознае лично с един от тези боклуци.

Явно дори през шума от падащите дъждовни капки, нашите стъпки бяха достигнали до пияния, защото той се обърна. 

-    Швесдилинооооо – проточи той и тръгна към мен с разперени ръце. 

Явно стоеше тук от доста време, защото дрехите бяха залепнали за него. Беше отслабнал от предишната ни среща, но все още имаше вид на дребния мошеник, какъвто си и беше. Няколко крачки по-близо, явно Боян се наби в очите му. Той беше застанал наполовина пред мен и без това и в цялата му стойка се виждаше, че който и да е пияният, няма да го остави току-така. Беше като настръхнал петел. Сложих ръка на лакътя му.

-    Познаваш ли го? – попита ме Боян без да отделя поглед от клатушкащата се фигура пред нас. 
-    За съжаление – въздъхнах. 

Боян обаче нямаше време да попита откъде, защото пияният огласи сам за нас и за половината квартал. 

-    За тоя ли шушляк ме оставииии Швесдилинооооо? Аш дето ти бях почти… - тук той спря точно пред нас и измери Боян с кръвясалите си очи. 

С ужас видях, че в едната си ръка стискаше парче от счупена бутилка. Дано да не се опиташе да направи някоя глупост. 

-    Пошти шъпруг! – изфъфли накрая и тръгна напред.

Обаче стъпи накриво и се стовари точно пред нас. Боян ме погледна въпросително, а после ми даде чадъра и го хвана под мишниците. 

-    Разбирам ти болката, пич, обаче мацката е вече с мен – каза той с тон, който чувах за пръв път. – Така че ако ти е скъпа кожата, ще ми се разкараш от главата, преди да съм викнал аверите от фитнеса да ти сменят физиономията!

Отговорът на това беше само нечленоразделно фъфлене и размахване на пръст. Боян отстъпи назад и скръсти ръце на гърдите си с най-страшната физиономия, която бях виждала от него до момента. Ако не го познавах, наистина бих го взела за мутра. Или син на мутра. Определено нямаше да ми мине през ума, че е богаташ или че има прилична работа. 

-    Петре, моля те, върви си! – реших да се включа аз, преди пияният да е направил някоя глупост. Беше ме изложил достатъчно. 
-    Как ша си фърфя маааа? – проточи Петър. – Аз та ишкам… офратно!
-    Тя обаче не те иска, така че се разкарай! – процеди Боян и извади телефона си. – А си останал, а съм звъннал на куките! Такива като тебе знаеш ли на какво ще ги направят? 

Петър май размисли при споменаването на куките и тръгна да отстъпва назад. Доколкото го познавах, пак се беше забъркал в нещо. Той пиеше така само когато загуби в казиното или някоя от сделките му се провали. Наведох глава. Поне това ми се щеше да не става достояние на Боян. Дори на работата ми не знаеха за Петър и миналото ми с него. Аз не исках да знам за миналото си с Петър. 

-    Да вървим! – каза Боян до мен. 
-    Ти си още тук? 
-    А къде да съм? – попита ме той изненадано. - Нали ти казах, че ще те изпратя. Добре че дойдох – каза той, докато проследяваше с поглед клатушкащата се фигура на Иван надолу по улицата. 
-    Извинявай!
-    За какво? 
-    Че стана свидетел на това. 
-    Няма за какво да ми се извиняваш, ти нищо не си направила!

Изхъмках и побързах да отключа външната врата. След като беше останал заради мен да се разправя с Петър, заслужаваше поне едно кафе или чаша чай, докато поизсъхне. Боян не каза дума, докато не отключих вратата на дома си. 

-    Е, аз ще те оставям вече... 

Той тръгна да отстъпва към стълбите. Асансьор в кооперацията никога не беше имало, така че стълбището беше единственият начин за достъп. 

-    Чакай! 
-    Какво има? Ако се страхуваш от него, аз… 
-    Не, не е това! Просто си целият подгизнал! Дължа ти поне едно кафе за помощта. 
-    Не си ми длъжна с нищо! Никой не ме е молил да направя, каквото и да е. Няма нужда да ме каниш, само заради нещо толкова дребно. 

Боян ми се усмихна и изтръска чадъра на стълбищната площадка. Образува се локва вода. Беше прав, обаче вече беше видял част от срама ми. По-добре щеше да бъде да му разкажа всичко. Кой знае какво щеше да дойде на ум на Петър утре...

-    Но пък искам! – казах на глас и посочих към вътрешността на жилището. - Идваш ли? 

Боян кимна и прекрачи прага. Взех сакото му и го сложих на закачалка в банята. 

-    Чай или кафе? – попитах от там. 
-    Кафе! 
-    Идва след две минути, ти се настанявай! 

Чух как стъпките ми се отдалечиха по посока на единствената стая в буксониерата – холът, който служеше и за моя спалня. Кухничката беше метър на метър, но имаше всичко, което ми трябваше за редките моменти, когато наистина исках да готвя. А това беше рядкост, защото от времето, когато бях с Петър, не бях готвила много. Не исках да готвя повече нищо на никого. Дори за себе си. Твърде много лоши спомени ме връхлитаха с миризмата на готвено.

Когато отидох в другата стая, Боян беше седнал на ръба на дивана. Вечер го разтягах и се превръщаше в широко и относително удобно легло. Оставих чашата с кафето му и своя чай от лайка на ниската масичка и хвърлих крадешком един поглед на мястото преди да седна на другия край на дивана. 

Добре че бях почистила онзи ден. Мебелите можеше и да бяха стари – купувани някъде 80те години от дядо ми, но пък бяха здрави и поддържани. Така че мястото изглеждаше по-скоро ретро, но не и бедно. Нямах телевизор, но пък лаптопът ми си стоеше кротко в единия ъгъл на масата. Нямах и много вещи. Повечето неща бяха останали от прабаба ми. Обаче си ги обичах. 

Боян мълчаливо взе своята чаша и отпи, обаче на мен тишината ми беше тягостна, така че реших да действам направо:

-    Няма ли да ме попиташ? 
-    Какво? 
-    За Петър и всичко останало. 
-    Това си е твоя работа – сви рамене той, - ако искаш да ми разкажеш, ще ми разкажеш. Ако ли не, така или иначе не ме засяга. Въпросът е, искаш ли да ми разкажеш? 

Отне ми известно време да разбера какво ми е казал. Явно през това време съм изглеждала странно, защото Боян махна с ръка пред лицето ми. 

-    Звезделина? Добре ли си? 
-    А? 
-    Беше се втренчила в една точка. 
-    Лоши спомени. 
-    Разбирам. 

Той взе отново чашата си и двамата изпихме остатъка от кафето и чая в пълно мълчание. Исках да му кажа, но дори не знаех откъде да започна. А и какво го интересуваше изобщо? Когато го поканих, наистина исках да му обясня, а сега все едно някой ми беше отрязал езика. 

-    Аз ще ставам, стана късно! – каза той и стана. 

Аз също станах и като робот отидох в банята да взема сакото му. Вече не беше подгизнало, но все още беше мокро. 

-    Сакото ти още е мокро обаче! – казах и му го подадох. 

Боян го прехвърли от ръка в ръка и го облече. 

-    Ще стане, в колата има парно, ще се оправя. 

Той тръгна към изхода, а аз заситних след него. 

-    Бояне? 
-    Кажи? 
-    Нали не ми се сърдиш, че не ти казах за...
-    Звезделина, това е лично твоя работа. Ако искаш, ще ми кажеш, ако имаш нужда от помощ – винаги съм насреща – каза ми той, докато се обуваше.

Обаче ми прозвуча неискрено, горчиво. Той стана и отвори вратата. 

-    Лека вечер и не се притеснявай! Следващият ни ангажимент е чак в събота. Подготви си спортно-елегантен екип! 
-    Не те разбирам! 
-    Ще ти пиша допълнително, сега вече е късно. Заключи след мен! – отговори ми той, усмихна ми се за последен път и затвори вратата. 

Наистина заключих и се облегнах на вратата. Не знам защо, но ми се струваше, че Боян се засегна. Обаче, както той сам беше казал, аз не бях направила нищо, с което да го направя. А Петър, той беше част от един живот, който ми се искаше никога да не се е случвал.