Доказателство, че има съдба (по истински случай!)

ДОКАЗАТЕЛСТВО, ЧЕ ИМА СЪДБА (по истински случай!!!)

Огромната лекционна зала по физика на МЕИ-то… Много скучна и суха лекция, професорът пише сложни формули на дъската, чертае времево-пространствени диаграми… Студентите си шушукат на задните редове, някои се опитват да слушат, но съм сигурен, че не разбират. Даскалът се подсмихва под мустак и си мисли как ще скъса всички на изпита. Каква беше точно темата на тази лекция? Не помня…

А навън листата на дърветата падат лениво. И има много студ и пожълтели от гниещи листа улици и улички, и вятърът задухва и посипва  куп листя по едно от огромните стъкла на лекционната зала.

Я, ето ме и мене!:) Както съм седнал в най-десния край на втория ред и честичко се обръщам, за да се загледам в Светла, която е седнала в най-левия край на първата редица – виждам с периферното си зрение листата, обръщам лицето си към прозореца и се заглеждам. И сякаш кадрите се забавят, листата се докосват меко и лениво до прозореца, сякаш за да ги видя, и безсилни и неспособни да се задържат, се плъзгат с плач надолу по стъклото и аз ги губя завинаги от погледа си.

Слуша ми се музика. Слушат ми се Дъ-Кюър или Меш. И искам да съм до Светла. Не, искам направо да я прегърна, обичам я.

Обичам я, защото е различна. Не е курва, разбира от изкуство и мрази целия свят – точно като мен.

Но е заобиколена от стени. Няма доверие никому и не допуска никой зад стените си – дори и мен. Мен ме допуска много близо до Стените си, позволява ми да ги погаля, но не ме допуска зад тях, за да я прегърна.

В последно време всяка сутрин, щом отворя очи, се оказва, че е точно Изгрев слънце и аз се заглеждам в небето, постлано с облаци, които почват, бавно, малко по малко да се оцветяват в кърваво червено, от слънцето, надигащо се на пръсти от Хоризонта, точно над съседното общежитие.

И се замислям за Светла. Мечтая за Нас. И плача… от щастие и тъга. И си мисля, че всичко зависи само от мен. (Каква заблуда.)

…

Часът навярно е към края си. Аз отново откъсвам поглед от нея и се зазяпвам в даскала. Сега се е отплеснал от темата и е решил да ни поосвежи малко след скучната лекция (по дяволите, какво ли търся тук?).

– Колеги, – усмихва се той – сега ще ви изнеса набързо, и то по съвсем разбираем за вас език, една теория, която един мой колега от Франция изнесе наскоро тук, в университета. Слушайте.

А аз се заглеждам през прозореца в сивата тъжна есен… И божичко, искам да умра. :(

– Теорията е революционна – продължава професорът и аз отново се обръщам към него. – Слушайте внимателно, много е интересно.

И чертае на дъската една координатна система, докато обяснява:

– По Абсцисата е Времето. По Ординатата е Пространството.

И тегли една линия под 45 градуса между абсцисата и ординатата, линия, която кръщава по начин, който вече съм забравил, но може би я нарича Континиум.

Започва да обяснява разни неща, които вече съм позабравил, всъщност съм забравил дори и това какво беше изражението на лицето му, но трябва да е имал обичайната си загадъчно-тайнствена усмивка.

– Да си представим, колеги, че това е моментът, в който аз съм се родил – и очертава на дъската една точица, под която пише “рождение”.

– А това е моментът, в който ме кръщават – и очертава друга точка, близо до първата.

– А тук завършвам училище… а тук, колеги, завършвам университета – други точки, близко една до друга.

Обръща се към нас и ни поглежда. Помня усмивката му.

– А това е моментът на моята смърт – намира се далеч в Бъдещето – надявам се :), и го очертавам ей тук.

Тази точка се забива в съзнанието ми. Крайна и далечна, а между нея и последната преди нея наслагва още няколко точки, които не надписва по никакъв начин.

– Не се знае какво ме очаква :) – Обяснява ни той.

И после млъква за миг. Вече любопитството ми е възбудено, но ако само си имах и идея какво ще изтърси тоя човек през следващите минути, щях да го слушам със зяпнала уста и с туптящо като при първа целувка сърце.

… Сега съединява първата и втората точка с права къса чертичка напряко и ни обяснява:

– Това е линията, която съединява във Времето и Пространството момента на рождението ми с момента на кръщенето ми. Доказано е – тук ми се губят спомени как точно е доказано, че тази права съществува с единствената приумица да съедини първата и втората точки.

След това продължава да съединява всички точки по същия начин с други чертички.

Накрая се получава нещо като начупена линия, която всъщност не би била начупена, ако интервалите, от които се образува, не бяха през толкова големи интервали от Време.

– Разбирате ли, колеги, тези малки отсечки от Време и Пространство и Материя, са всъщност Релсите, по които аз крача, докато изживявам живота си. Те са най-прекият път между отделните моменти от живота ми, и аз просто не мога да премина по друг път, освен по този!

– И още нещо: доказано е, че всичките тези точки, които аз начертах на дъската – доказано е, че те съществуват независимо една от друга и независимо от Времето и Пространството, съществуват сами за себе си.

Тук вече започнах да разбирам какво се опитва да ни обясни и – кълна се – почти се разплаках, макар и да не бях сигурен, че се опитва да ни обясни това, което си мисля, че се опитва да ни обясни.

– Разбирате ли, колеги, – тези точки са си там и сега, независимо в кой период от развитието си се намирам в Момента Аз. :)

Започнах да треперя. Още миг и щях да припадна. А ония отзад не спираха да си шушукат!!!

В главата ми се въртеше единствено думата…

– Разбирате ли, моментът на моята смърт съществува Там и сега – посочва ни той точката на смъртта си с показалката, – независимо от това в кой момент от развитието си се намираме. А начупената линия – показва ни с един мах на показалката цялата начупена линия, съединяваща точките, която, всъщност е наречена по името на откривателя си, Мюлерова линия, съединява точките по най-краткия път между тях. И това съединение е дефинирано само и единствено от взаимното разположение на най-близките по между си точки!!!

И точно когато онемял и невярващ на ушите и очите си, щях да вдигна ръка и да изкрещя: “Това да не е…“

… точно тогава той се засмя и изтърси бавно и спокойно, следното:

– И това, ако не е Съдба, здраве му речи!)

А шушукането зад мен не спираше. А аз… бях замрял. Насълзен. И за първи път в живота си бях повярвал, че има Съдба. Дотогава го бях отричал.