Доказателство, че има съдба (по истински случай!)
ДОКАЗАТЕЛСТВО, ЧЕ ИМА СЪДБА (по истински случай!!!)
Огромната лекционна зала по физика на МЕИ-то… Много скучна и суха лекция, професорът пише сложни формули на дъската, чертае времево-пространствени диаграми… Студентите си шушукат на задните редове, някои се опитват да слушат, но съм сигурен, че не разбират. Даскалът се подсмихва под мустак и си мисли как ще скъса всички на изпита. Каква беше точно темата на тази лекция? Не помня…
А навън листата на дърветата падат лениво. И има много студ и пожълтели от гниещи листа улици и улички, и вятърът задухва и посипва куп листя по едно от огромните стъкла на лекционната зала.
Я, ето ме и мене!:) Както съм седнал в най-десния край на втория ред и честичко се обръщам, за да се загледам в Светла, която е седнала в най-левия край на първата редица – виждам с периферното си зрение листата, обръщам лицето си към прозореца и се заглеждам. И сякаш кадрите се забавят, листата се докосват меко и лениво до прозореца, сякаш за да ги видя, и безсилни и неспособни да се задържат, се плъзгат с плач надолу по стъклото и аз ги губя завинаги от погледа си.
Слуша ми се музика. Слушат ми се Дъ-Кюър или Меш. И искам да съм до Светла. Не, искам направо да я прегърна, обичам я.
Обичам я, защото е различна. Не е курва, разбира от изкуство и мрази целия свят – точно като мен.
Но е заобиколена от стени. Няма доверие никому и не допуска никой зад стените си – дори и мен. Мен ме допуска много близо до Стените си, позволява ми да ги погаля, но не ме допуска зад тях, за да я прегърна.
В последно време всяка сутрин, щом отворя очи, се оказва, че е точно Изгрев слънце и аз се заглеждам в небето, постлано с облаци, които почват, бавно, малко по малко да се оцветяват в кърваво червено, от слънцето, надигащо се на пръсти от Хоризонта, точно над съседното общежитие.
И се замислям за Светла. Мечтая за Нас. И плача… от щастие и тъга. И си мисля, че всичко зависи само от мен. (Каква заблуда.)
…
Часът навярно е към края си. Аз отново откъсвам поглед от нея и се зазяпвам в даскала. Сега се е отплеснал от темата и е решил да ни поосвежи малко след скучната лекция (по дяволите, какво ли търся тук?).
– Колеги, – усмихва се той – сега ще ви изнеса набързо, и то по съвсем разбираем за вас език, една теория, която един мой колега от Франция изнесе наскоро тук, в университета. Слушайте.
А аз се заглеждам през прозореца в сивата тъжна есен… И божичко, искам да умра. :(
– Теорията е революционна – продължава професорът и аз отново се обръщам към него. – Слушайте внимателно, много е интересно.
И чертае на дъската една координатна система, докато обяснява:
– По Абсцисата е Времето. По Ординатата е Пространството.
И тегли една линия под 45 градуса между абсцисата и ординатата, линия, която кръщава по начин, който вече съм забравил, но може би я нарича Континиум.
Започва да обяснява разни неща, които вече съм позабравил, всъщност съм забравил дори и това какво беше изражението на лицето му, но трябва да е имал обичайната си загадъчно-тайнствена усмивка.
– Да си представим, колеги, че това е моментът, в който аз съм се родил – и очертава на дъската една точица, под която пише “рождение”.
– А това е моментът, в който ме кръщават – и очертава друга точка, близо до първата.
– А тук завършвам училище… а тук, колеги, завършвам университета – други точки, близко една до друга.
Обръща се към нас и ни поглежда. Помня усмивката му.
– А това е моментът на моята смърт – намира се далеч в Бъдещето – надявам се :), и го очертавам ей тук.
Тази точка се забива в съзнанието ми. Крайна и далечна, а между нея и последната преди нея наслагва още няколко точки, които не надписва по никакъв начин.
– Не се знае какво ме очаква :) – Обяснява ни той.
И после млъква за миг. Вече любопитството ми е възбудено, но ако само си имах и идея какво ще изтърси тоя човек през следващите минути, щях да го слушам със зяпнала уста и с туптящо като при първа целувка сърце.
… Сега съединява първата и втората точка с права къса чертичка напряко и ни обяснява:
– Това е линията, която съединява във Времето и Пространството момента на рождението ми с момента на кръщенето ми. Доказано е – тук ми се губят спомени как точно е доказано, че тази права съществува с единствената приумица да съедини първата и втората точки.
След това продължава да съединява всички точки по същия начин с други чертички.
Накрая се получава нещо като начупена линия, която всъщност не би била начупена, ако интервалите, от които се образува, не бяха през толкова големи интервали от Време.
– Разбирате ли, колеги, тези малки отсечки от Време и Пространство и Материя, са всъщност Релсите, по които аз крача, докато изживявам живота си. Те са най-прекият път между отделните моменти от живота ми, и аз просто не мога да премина по друг път, освен по този!
– И още нещо: доказано е, че всичките тези точки, които аз начертах на дъската – доказано е, че те съществуват независимо една от друга и независимо от Времето и Пространството, съществуват сами за себе си.
Тук вече започнах да разбирам какво се опитва да ни обясни и – кълна се – почти се разплаках, макар и да не бях сигурен, че се опитва да ни обясни това, което си мисля, че се опитва да ни обясни.
– Разбирате ли, колеги, – тези точки са си там и сега, независимо в кой период от развитието си се намирам в Момента Аз. :)
Започнах да треперя. Още миг и щях да припадна. А ония отзад не спираха да си шушукат!!!
В главата ми се въртеше единствено думата…
– Разбирате ли, моментът на моята смърт съществува Там и сега – посочва ни той точката на смъртта си с показалката, – независимо от това в кой момент от развитието си се намираме. А начупената линия – показва ни с един мах на показалката цялата начупена линия, съединяваща точките, която, всъщност е наречена по името на откривателя си, Мюлерова линия, съединява точките по най-краткия път между тях. И това съединение е дефинирано само и единствено от взаимното разположение на най-близките по между си точки!!!
И точно когато онемял и невярващ на ушите и очите си, щях да вдигна ръка и да изкрещя: “Това да не е…“
… точно тогава той се засмя и изтърси бавно и спокойно, следното:
– И това, ако не е Съдба, здраве му речи!)
А шушукането зад мен не спираше. А аз… бях замрял. Насълзен. И за първи път в живота си бях повярвал, че има Съдба. Дотогава го бях отричал.
По едно време трябва да съм се загледал в Светла. И – спомням си, че тя също се обърна към мен, за да пресечем погледите си веднъж завинаги във Времето и Пространството – тогава, в онази част на Континиума. Онази част на Континиума, в която нито тя, нито аз, нито ти... ще се върнем наново. Светла, обичам те…© Йордан Серафимов All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
като гледам последния потребител си е изтрил разказите, имаше един много як... Аз съм любител на други неща
Пък и отдавна вече не пиша и въобще не съм аз. -
Ужас!Имам чувството, че цял живот съм била сляпа.С влизането си в този сайт отварям очи и виждам всичко, в което не съм вярвала.Даже незнам как да се изразя от вълнение.
В моят свят съм постоянно неразбрана.Заобиколена съм от хора, които нямат очи за изкуството.Не живеят с него и не го познават.Нямат нужда от каквото и да е интелектуално и културно развитие.Чувствам, че не съм на мястото си, въпреки, че всички са свикнали с моята "лудост", изразена в четенето на книги, писането,рисуването и още куп неща.Незнам даже защо пиша в момента, но след като прочетах няколко твой неща се почуствах щастлива.Много е странно.На всичкото отгоре и аз имам едни депресивни състояния.Мислех си, че е пубертет, ама се оказа по-сериозно.Мислех, че съм само аз.(В моята среда има само физически потребности, не и душевни)Все стрададам пък всъщност си се забавлявам повече от много други наборчета :D Пък може и да е обратното.Незнам.Направи ме щастлива.Факта,че те има.Ако не съществуваше ти, сега нямаше да пиша и да се усмихвам.Това ако не е повод да се зарадваш и ти....незнамм -
-
Когато имаш път, той е за вървене, но напоследък като че ли го взимаме магистрално бързо... крайната точка не е плашеща, крайната точка отмаря, когато знаеш как да вървиш.
-
не съм...
-
Изумена съм!
-
Весела и щастлива нова година!
-
Ах, ето го това листо, което не иска да се откъсне!!! Колко му трябва на човек - две топли думи и нищо друго! Нищо!!! Подреждай бързо, не се бави! Ей, наистина не живееш сам на този свят. Представи си, че някой чака твоите писания. Хайде сега леко се засрами, това е!
-
адски много ти благодаря за коментара, прекрасен е. И знаеш ли - тия дни в душата ми е празно и гнусно а ми се пише, и ако напиша нещо то ще е нещо много тъжно и депресивно и изпълнено с омраза уж към хората а всъщност към мен. Но сега като прочетох това дето е лично към мен от теб, осъзнах, че нося някаква отговорност за това как ще накарам някой хора да се почувстват - ти дори се плашиш. За това съм решил да пиша отново чак когато подредя хаос, и да бъде нещо много красиво. Писна ми да спамя Коледа.
-
ba6tavide4or (какво ли означава това?...), аз пък с положителност смятам че всичките ми творби са истински и уникални. Виж, сърказъм и арогантност и дори БРУТАЛНОСТ има в доста от творбите ми. Ако беше преживял моят живот до тук, и ти щеше да пишеш така. Ако имаше моята душа. Във всеки случай на повечето хора това не им пречи да ме харесват, и дори това ги кара да чувстват творбите ми по-близки до тях.
ха-ха... като става дума за моето "посредствено" писане, ей-сега ми се разпали любопитството да видя твойте неща и коментарите отдолу
---------------------
Видях те... до сега не бях попадал на теб, признавам. Харесах нещата които прочетох. Идваш ми леко комерс, но творбите ти са истински, красиви и на моменти "ритат" срещу нещата които не одобряваш. Просто твоя и моя свят са различни, и за това моето творчество ти се струва противно. -
Пред великите неща просто трябва да замълчим и да се поклоним!!!
ПОКЛОН!!!!!!!!!!!!!!!! -
Всичко, което имаше да се казва тук, май вече бе казано, затова и само ще те поздравя за доброто представяне и да вметна, че май те разбирам ;/
-
Някак си ми се струваш изкуствен и долавям нотки на сърказъм във всичките ти пасквили.
С положителност смятам че трябва да се пребориш с тази арогантност която те пришпорва като бич в гърдите...инак си загубан,като Гней Помпей в Египет... -
Ирен - здравей и на тебе
Светлана - безумно красив коментар, направо ме трогна.
Веселяк - не се притеснявай, може би ако снощи бях в по-добро състояние и не мразех така цялата вселена нямаше да се засегна. Не знам дали съм го споделял по друг начин освен чрез едно мое старо признание в един коментар че имам Гранично личностово разстройство, - но имам проблем с емоцийте. Силни и много дълбоки, и се сменят понякога и заради съвсем нищожен повод. Влюбвам се за половин час, обичам дълбоко и силно, но коато почувствам нещо като хлад и фалш, заебавам и зарязвам и не само че не оставам с разбито сърце, ами веднага търся топлина на друго място, сякаш съм машина а не човек. Душата ми не функционира човешки, не се чувствам човек. И правя постъпки и коментари за които после съжалявам. По този начин съм наранявал не един човек, макар и да страдах най-много аз самият. И много добре разбирам какво ми казвате ти и Светлана. Целта на тоя разказ не е да ме оправдае че видиш ли съм се оставил в ръцете на съдбата Аз се опитвам да се боря с живота, ама съм си много странен и депресивен и се провалям навсякъде и с всичко с което се захвана. Заради една такава депресия ме уволниха от телевизионния сервиз лятото, а до тогава си гледах работата добре... ама по едно време стана шит, вкарах си едни гадости в главата, едни паранои и ОБРЕЧЕНОСТИ, и всяка радост и смисъл изчезнаха и не пипвах поялника по цели дни и един клиент направи проблем на шефа за едно ди ви ди което не бях пипнал и след още няколко такива изцепки оня ме уволни. А два дена след това скъсах с тогавашната си приятелка, просто от тъпотия, защото си бях въобразил че е охладняла и че с една нейна колежка от курса се опитват да нагласят някой неща да изглеждат такива каквито не са в моите очи. И изпаднах в още по-голяма депресия. Освен това имам и хиляди фобий и комплекси и от горе на всичко ПАРАНОЯ. Параноята се засили след като в Студентски ми се случи нещо много интересно, странно и потресаващо. Няма да го споменавам тук, понеже ще ме помислите за луд понеже не мога да го докажа - дори и един психолог не ми повярва, но ако някой ден докажа че е истина, някой копелета ще си го отнесат сериозно. Макар че съм толкова ненормален че дори онзи КОШМАР почти съм забравил (боже, как ще успея да го опиша в автобиографичния си роман като вече почвам да забравям!) и сърцето ми вече им е простило за всичко. Ето още един проблем, най-гадния - не мога да мразя за дълго, в мен няма и капчица злоба и злопаметност.
И сега като казах тия работи, навярно на тебе и на другите които са минали оттук, ще ви е по-лесно да ме разберете защо имам това отношение към живота. Или съм прекалено слаб за тоя живот, или просто не съм създаден за него. Мисля че е второто. -
За съдбата и за смъртта. Едно момиче изпаднало в дълбока депресия. Звъняло на приятелки да си поговори с някого, но...Едната не вдигала телефона, на друга и бил изключен. Обадила се на най-добрата си приятелка. Искала да я чуе само за пет минутки, ИМАЛА НУЖДА с някого да поговори, а тя й казала: "В момента нямам време, ще ти звънна по-късно." Момичето се самоубило, защото в момента било никому ненужно.
Друго момиче било болно. Дълго време била на легло. По едно време си внушило, че ще умре. Било късна есен и вятърът брулел листата на дървото до прозореца й. Споделила с приятеля си: Когато и последното листо падне, аз ще умра. Момчето много я обичало, взело тиксо и залепило здраво листото. Всички листа паднали и само едно се крепяло въпреки всичко. Момичето оздравяло.
Съдба или... -
здравей
-
уау, какви гадни два коментара видях туку-що Много ви се кефя на гадните коментари, не че имам нужда от тях за да разбера нещата които ми казвате (има и верни неща) ама малко разнообразие никога не е излишно.
и Веселяк - в една тема във форума подхвърли нещо по мой адрес че "върха на спиралата е друсането, да ме друса собствения ми мозък е най-добре, а и няма абстиненция". А сега ме наричаш "задник" - Свежар си, признавам... Това че не ме харесваш го разбрах още отдавна, но не си и длъжен да ме харесваш. А това че съм си задник е друг въпрос, ама в коментар тук звучи малко... каква беше думата? И съдба има, и на мен ми звучи страшно и фрапиращо и странно, но ми я доказаха наживо, излагайки най-последните научни открития в областта на времето и пространството и материята.
и ba6tavide4or, нещата са се случили, аз много рядко пиша разкази или коментари за неща които не са се случили. А това че споменавам за "главната героиня" (макар че не знам как ти хрумна че тя е главната героиня в разказа, аз пък мисля че професора е главния герой в него), и че в коментара си разказвам за нея и тъжната й участ, не ме кара да се чувствам виновен. Според мен някой неща трябва да се казват. Опитай се да погледнеш по-мрачно на нещата Освен това, вие нито познавате Светла, нито Лора, нито пък повечето реални хора които споменавам в произведенията си и коментарите. Мога сега например да кажа "Ченгето беше най-добрия ми приятел от гимназията, и се продруса, и сега част от познатите ми казват че е в комуна а други че е мъртъв вече от свръх доза", - и това няма по никакъв начин да го засегне. Не го познавате. Така че не се чувствам виновен за нищо и нямам никакви огризения. И честно казано, смятам че годините нямат значение за нищо, особено за писането. И смятам, че се справям точно толкова добре с това начинание, колкото добре може да се справя човек който е преминал през нещата през които аз съм преминал. Има неща от които биха ви се изправили косите.
Честити празници на всички, лично аз ще се опитам да се усмихна на тях. -
За тази възраст не пишеш чак толкова добре,не си се усъвършенствал въобще,а като видях как се изразяваш за неща които не знам дали са се случили,но в никакъв параграф не трябва да се изразяват така безметежно...(участта на главната ти геойня)...
Разочарован съм от коментарите ти под произведението,розочарован съм...
Весели празници! -
а..прието. все едно не съм свикнала да съм неприета, че да се стремя към без 'не'. :D щастието е върхът в йерархията на хубавото (или поне ниво, на което си казваш 'леле, тва е върхът!!!'. ей така наивно си го обяснявам.. (:
спирам да ти спамя под творбата (; -
хехех Светла приятно ми е...само да кажа, че си ми улучил определението..там за изкуството и омразата към целия свят Весели празници!!!
-
Усмихнах се Тъга, ти си уникална. ужасно ти се радвам, наистина. И аз не знам какво е това чудо щастието и дали да ти го пожелая, но май е прието да ти го пожелая. Пожелавам ти го
-
много интересно..
стискам ти палци, меланхолик, и ти желая щастие (квото и да е тва чудо). усмихни се.. и да ти коства усилие, направи го, дължиш ми го - току-що направих усилието да мисля една минута само за щастието ти :D
не че е забавно, по дяволите.. -
Ако сега не бях толкова зле, бих могъл да ви кажа друи неща. Но сега просто ви казвам "обичам ви всичките" и ви благодаря за прекрасните коменари.
На Лора (която ми е фенка още преди да се запознаем и чете нещата ми, макар и да не е регната тук), казвам също "ОБИЧАМ ТЕ". Убий ме но без теб не мога да дишам. Теб мога да забравя само ако си твърде упорита в това да ме отхвърляш и пренебрегваш. Не го прави, по-добре ме убий. Замисли се кой от двама ни те заслужава повече. Аз не бих те предал заради хероина - най-малкото защото аз самият вече съм предаван заради него. -
Браво, Човек! Харесва ми стила ти на писане, а и темите, които засягаш, защото те вълнуват и мен. Познато ми е лутането ти и ,знаеш ли, като има Съдба е по-леко да се живее (защото нейното съществуване е факт). Въпросът е дали го приемаш или не.
P.S Депресивните състояния на водят до нищо освен губене на време. Излез от черупката и живей! [надявам се не се обиждаш, че го казвам ] -
Беше ми изключително интересно да прочета.
-
Не знаех, че реално съществува такава теория за съдбата! А аз се опитвах да си пробутам идеята за точките и линиите, които свързват хората в различни моменти от живота им, но...явно някой го е направил преди мен...Трябва ми време да го осмисля
-
не, аз вече не я обичам а и преди известно време разбрах че се е самоубила. Обичам друга но тя мен - не. Както и да е, ще престана да я обичам защото любовта е красива само когато е споделена. Иначе се превръща в част от болката на Живота и те натоварва душевно а тъгата води до рак - доказано е.
...това е разказ за Съдбата. Повярвай ми, всичко се случи в оная лекционна зала точно както го описах, помня дори и повечето думи и ги описах тук. Тоя даскал за мен е най-печения в целия университет, въпреки че все трябваше да работя и да раздавам флайъри, неговите лекции честичко успявах да посетя. И съм благодарен на... Съдбата, че влязох точно в онази. -
интерсен начин да изразиш любовта си към това момиче
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
