purko59 (Ангел Веселинов)
447 3026
2.01.2013 г., 21:52 ч.

Доказването 

  Проза » Разкази
822 0 12
4 мин за четене

ДОКАЗВАНЕТО

 

 

     Седим си ние с баща ми, където спираше автобусът за Михайловград*, една сутрин, чакаме го, а той ми нарежда:

     – Ако беше ме слушал, сега щеше да вземеш по-голяма диплома и по-лесно щяха да те приемат. И класната ти нямаше след всяка родителска среща да ми повтаря, че синът ми можел много повече, ама е ужасно мързелив и нехаен.

     – Било, каквото било, тате, ще видим сега какво ще стане. Ако ме приемат – приемат, ако не – ще се хвана на работа. Имам втори разряд по стругарство. Ако стана студент, ще трябва ти да ме издържаш, ако стана бачкер – сам ще се оправям.

     Планината ни слуша, праща ни хладни целувки по бузите и си мисли кога най-после ще се махнат и последните бели петънца от върховете ù, че да се стопли и тя.

     Минава Бойко, натурален горски момък, и отдалече:

     – Накъде така рано-рано, бе юнаци?

     Баща ми мълчи като Балкана и пуска една студена усмивка от душата си.

     – В Търново – пъча се аз, – болярин ще ставам.

     – Ха, ти ли, бе?

     – Да, аз. Защо?

     – Мене ако питаш, това дето си го намислил – няма да стане, ама щом си решил – опитай! Аз бих те посъветвал да не харчиш парите на баща си зàлудо, че като знам как ги изкарва – тръпки ме побиват.

     – Много си зиморничав...

     Сигурно щяхме да продължим още глупавия диалог, но автобусът дойде, отвори врати, налапа ни и пак ги затвори. Слънцето се показа иззад едно облаче, пусна си лъчите и един от тях ни посочи къде да седнем, за да сме заедно и да ни бъде слънчево в душите, щото към свято място сме тръгнали и светли трябва да стигнем.

     Стигнахме Царевград привечер. Тате ми намери квартира, даде ми 50 лева и хвана нощния влак за обратно.

     – Късмет, сине!

     – Благодаря, тате!

     И се разделихме.

     Видяхме се след две седмици. У дома.

     – Ще имаме ли болярин вкъщи? – светнаха очите на всички.

     – Надявам се. Има две положения – или болярин, или стругар. И в двата случая няма да е празно.

     – Не си много оригинален.

     – Но съм откровен.

     Чукнахме се. За първи път като равни. Хапнахме. Легнахме си. На другия ден отидох, както се бяхме уговорили с бригадира на животновъдите, да чистя обора на едно стадо овце високо в планината, докато те са на паша през деня. Представяте ли си как се диша в средата на юли в едно покрито със слама и оградено с тухли помещение, когато се разкопават с кирка отъпканите изпражнения на около 300 овце в продължение на цяла година? Да не ви дава Господ, ама плащаха по 10 лева на ден. В кошарата беше истински Ад, а отвън – красив неописуем Рай. Вечер, преди да се прибере стадото, пеш до вкъщи, бърз душ, дънките, тениската и... на лов. Най-често на призраци облечени в прозрачни рокли, които изчезваха толкова неусетно, колкото се и появяваха, сякаш никога не са били. Тогава започвахме да пием и да пеем акапелно, като браилски хъшове, планината ни слушаше и ни пригласяше, кучетата също, а бащите заключваха дъщерите си.

     Един ден се връщам капнал и вмирисан на амоняк, открехвам портичката и виждам майка си седнала върху пейката на двора. Очите ѝ светят. Разбрах, че нещо е станало.

     – Какво ти е, мамо?

     – Нищо. Имаш писмо. От Търново.

     – Къде е? – нетърпеливо.

     – На прозореца зад мене, не виждаш ли?

     – Отворено е – ръцете ми треперят.

     – Приет си – чувам, преди да съм го прочел.

     Прочетох го. Подскочих все едно, че цял живот съм се излежавал на спокойствие и сега изведнъж някакъв си кръвожаден звяр е изръмжал срещу мен. Отидох до попската круша в градината. Прегърнах я. Кората ù беше набраздена и огрубяла с годините.

     – Успях, миличка! Хайде сега прошепни на листата си, а те са приятели с вятъра, кажи им да му предадат, че да чуе цялата планина!

     – Казах им вече – продума ми.

     – Обичам те! – прилепих глава до тялото ù.

     Появи се сам Господ, погледна ме сърдито и попита кротко:

     – На какво се радваш?

     А аз гордо:

     – Доказах те, Господи!

     А той:

     – Доказа себе си, а за да ме докажеш мен, ще ти трябва целия живот.

     – Ще ми стигне ли? – полазиха ме мравките на крушата.

     – Това и аз не мога да ти го кажа. Но опитай!

 

 

*Михайловград – сегашният Монтана

© Ангел Веселинов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??