Неотдавна, докато се прибирах след нелек ден, прекаран в университета, имах щастието (случайно) да срещна една (своя) колежка от по-горен курс, с която (неведнъж) сме имали съвместни лекции. След кратка размяна на поздрави, ние (вкупом) се запътихме към ЖП гарата на града, който носи вече позабравеното прозвище „Десетия град". Всеки, който е имал, да я наречем условно, „благословията", да премине по пътя, по който преминахме ние, би ме разбрал какво казвам, в случай че реша да сравня това петнадесет-минутно пътуване с човешкия живот. Трудностите, на които човек може да се натъкне по този така кратък маршрут, биха могли да накарат и най-големият оптимист на света да започне да се съмнява в схващането си, че всичко (в този свят) е наред.
          Все пак, макар и трудно, (двамата) успяхме да стигнем до гарата, и като (почти) всеки един предишен път, ние бяхме невредими. Големият но проблем обаче, беше фактът, че оставаха едва шест минути до тръгването на влака. Като по чудо успяхме да си купим билети и да влезем навреме. Още щом отворихме вратата на влака, ни връхлетя онова чувство, което изпитват стотиците хиляди пътници в нашата блажена Родина, а именно, ужасяващата смрад, която царстваше еднолично и в двата вагона. В тия мигове, няма човек, който да не намрази студеното време, понеже заради него, прозорците на купетата не бива да бъдат отваряни, но в същото време, няма човек, който да не намрази парите, понеже именно поради това, че те са, така да се каже, дефицитна стока, отоплението не работеше през все още летния, макар и просто на хартия, месец септември.
           При така представени обстоятелства, наистина пътуването придобива вида на човешкия живот поради факта, че за едни, то е спокойно и безгрижно, но за други, то е пълно с неудобства и предизвикателства. Така както в живота всеки търси (или попада неочаквано) на кръг от хора, които евентуално някога нарича "приятели", така и в пътуването, ние често попадаме на най-различни събеседници, които или остават диря в паметта ни, или просто забравяме след неопределен период от време. По същия този начин, заедно с колежката, търсихме купе, в което да се настаним, и неволно попаднахме на други двама пътници – едно момче, и едно момиче, които видимо, за разлика от нас, нито се познаваха, нито пътуваха заедно. 
          Броени мигове след нашето настаняване, влакът потегли. Малко след това звънна и телефонът на моята колежка. Свързвайки думите, с които отговаряше, аз успях да достигна до извода, че тя имаше рожден ден. Още щом затвори телефона, побързах да ѝ честитя. Тя прие радушно моите поздравления и започна да обяснява защо не афишира рождения си ден. Намирам за напълно безсмислено да посочвам нейните причини, понеже не тя е акцентът в това съчинение, но не виждам причини да не посоча моите причини, поради които аз не приемам своя рожден ден за нещо, което да си струва отбелязването. Поне в моите очи, всеки един ден от човешкото съществуване, е дар, и не виждам причина защо всяка година да отбелязваме една от датите на процеса, наречен живот. Моят съеменик, Ендрю Мартин*, също се дивеше на човешкия навик да се честв рождения ден, изтъквайки фактът, че човешкият организъм съществува все още в утробата на майката... Разбира се, както е казано и в Светото писание, човек е създаден със свободна воля и има правото да вярва и да чества това, което той сам желае. 
          Нека обаче се върнем към сюжета на пътешествието, за което си говорихме с Вас. Беседвайки както за рождени дни, така и за университета с моята колежка, не забелязах как единият от нашите спътници изчезна. За сметка на това, нещо съвсем различно ми направи силно впечатление, а именно, фактът че непознатото момиче, което пътуваше с нас, се включи с разговора, и именно нейните думи, са това, върху което искам да помръдолюбстваме заедно с Вас.
             Непознатата девойка имаше един доста приличен речник, който подобаваше на един образован и четящ човек. Това беше наистина любопитно, понеже на външен вид тя не изглеждаше по-възрастна от мен. Темите, които веднага успя да засегне, бяха образователната ни система и транспортния сектор. Тя ни разказа за университета, от който се е отказала и за този, в който предстоеше да започне, на втория ден от месец октомври. Слушах с огромно любопитство увлекателния разказ за хилядите нередности, с които се е сблъсквала и за безбройните неудобства, които е преживяла по време на своите пътувания. Чух за различни портативни устройства, циркулирали из учебното заведение, чух за безброй отсъствия и компромиси, чух за недоволство и за мъртви души, чух за нощи, прекарани по спирки и по гари...  Всеки българин, който чуе нейния разказ за предходната година от нейните уста, би погледнал земята празно и би повтарял механично реторичните въпроси: „Как?" и „Защо?". Понеже за мен беше по-любопитно да науча още привличащи вниманието сведения, отколкото да си отговоря на въпросите, които ме налягаха, реших да следя разговора между двете момичета като страничен наблюдател. 
          За мое нещастие обаче, посоката на разговора се промени из основи и вместо страната, той започна да касае разни битови проблеми, както и гореспоменатия рожден ден. Непознатата започна да обяснява как рожденият ден е един удивителен празник, който се случва едва веднъж в годината и как си струва да хвърлиш хиляди, за да можеш да се забавляваш. Тя започна да обяснява как рождениците трябва да се чувстват като богоизбрани и как трябва да не се притесняват от това да поставят условия пред хората, които ги заобикалят. С други думи, тя се издигна в очите ми бързо, но се сгромоляса още по-бързо. Драмата започна да става още по-дълбока, щом тя засегна темата за възрастта. Говореше за всички свои съквартирантки и съквартиранти и как тези от тях, които са били по-възрастни от нея, са заслужавали повече уважение. Малко по-късно изтъкна, че вече не желае да общува с личности, които са на възраст под нейната, като изтъкна, че е на 24. Добави близо двадесет причини, поради които е достигнала до тази си крайна позиция, и мога да кажа, че с много от тях съм съгласен. Безсъмнено ( за жалост) част от днешната младеж не изпитва любов към четенето, следва различни, непонятни за мен модни и музикални тенденции, употребява алкохол и различни упойващи средства, но тази част, поне в моите очи, съвсем не е 100%. От наблюденията, които съм направил в социалната мрежа, мога да заявява, че съм попадал на деца, по-млади от мен, които разсъждават по вселенски теми без да изпитват  каквито и да било затруднения*. Не бих се съгласил с една такава крайна позиция, че всичко е изгубено. Поставянето под общ знаменател е нещо, което се среща (твърде) често както на Балканите, така и в целия останал свят, и представлява изблик на силни чувства, които са в състояние да блокират всяко съмнение.
          След като непознатата дама изрече дългия списък от лоши навици и предпочитания на част от днешната младеж, тя временно излезе от купето. Още щом затвори вратата, аз погледнах уплашен към своята колежка и ѝ продумах с половин уста:
          - Дано не пита на колко години съм...
          Колежката ми се засмя.

Следва продължение...

04.11.2017г.