Докога да те чакам?
На най-потайната – нощта
Събуждам се.
Нощ е.
- Здравей, мрак – казвам.
- Здравей, пътнико – отвръща ми.
- Ще ме водиш ли някъде?
- Да, – казва ми мракът – но не днес. Чакай ме утре.
Заспивам.
Събуждам се.
Ден е.
Отивам на работа.
Сам съм сред всички тези хора.
Прибирам се.
Заспивам.
Събуждам се.
Нощ е.
- Здравей, мрак!
- Здравей, пътнико.
- Ще тръгваме ли?
- Не сега. Скоро.
Заспивам.
Събуждам се.
Ден е.
Работа, самота.
Прибирам се.
Заспивам.
Събуждам се.
Нощ е.
- Здравей, мрак!
- Пътнико, здравей.
- Тази нощ ли?
- Още не, заспивай!
Заспивам.
Събуждам се.
Ден е.
Пак същото.
Заспивам.
Събуждам се.
Нощ е.
- Здравей, мрак! Моля те, ще тръгваме ли вече?
- Не, пътнико, нека мине още един ден. Чакай ме утре. Заспивай!
Заспивам.
Заспивам.
Заспивам.
Докога? Докога ще те чакам?
Всеки ден по малко умирам.
Всеки ден се чудя дали ще се събудя през нощта.
Побързай!!!
Събуждам се.
Ден е…
(Няма да чакам вечно...)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Михаил Костов Всички права запазени
