Глава 24

След като Дими бе медитирал за известно време и после не ми беше казал дали има решение на проблемите, се прибрахме в имението на семейство Симеонови в Бояна. Все още не бях видяла завършения портрет, защото Дими ме увери, че ще ми го покаже по-нататък, и когато се прибрахме в имението, навън се разрази внезапна лятна буря. Гръмотевиците огласяваха небето над нас, докато с Дими вървяхме ръка за ръка в коридора, запътили се към неговата стая. Влязохме в красивата и огромна стая, която приличаше на апартамент, и аз, някак изморена, седнах на леглото му. Той бе мълчалив, въпреки че ми се усмихваше лъчезарно. Не знаех дали бе намислил нещо, но отиде до фотьойла пред прозореца, седна на него и се загледа в бурята навън. Дъждът блъскаше по високите прозорци. Нима в живота ми се задаваше буря?

– Какво правиш, Дими? – попитах аз в настаналата тишина, нарушавана само от гръмотевиците навън.

– Гледам бурята.

– Как се чувстваш?

– Замислен.

– Искаш ли да поговорим? – предложих аз, когато той не допълни с нищо друго думите си.

– Аз не съм беглец. Но от мафията точно това направих – той въздъхна тежко и аз се намръщих. Сетне Дими стана от фотьойла и се обърна към мен, очите му горяха с мрачен блясък. Потръпнах.

– Дими?

– Това приключва днес – заяви той.

– Какво ще направиш?

– Ще ти кажа после – и той пое през стаята, изпращайки през сърцето ми жив ужас.

– Недей! – станах от леглото и хукнах към него, пресрещайки го по средата на стаята. Хванах двете му ръце и срещнах, сега толкова студените, сини очи. Паниката се надигна като вълна цунами и единственото, което успях да направя, бе да си поема дълбоко дъх и да промълвя – ти си болен…

– Е, и? – бе реакцията му – винаги съм бил болен. Трябва тези хора да ме оставят намира.

– Не бъди инатлив! Опасно е! – разбунтувах се аз – няма да ти позволя да подлагаш живота си на такъв риск!

– Не можеш да ме спреш, Ани-нини! – той се опита да смекчи тона си, но твърдостта прозираше в думите му. Инатливите му очи светеха и накрая усетих, че може би е прав. Нямах ли как да го спра?

– Не отивай, Дими, заради мен…

Той се намръщи още повече.

– Не се опитвай да ме манипулираш! – ядоса ми се.

– Аз не съм се опитвала да те манипулирам… но ти наистина обичаш ли ме? Или просто ме използваш?

– Не прави това, Анелия.

– Трябва да има граница, която да не се прекрачва, Димитре! Против съм да ходиш да се разправяш с мафията. Против!

– Но ти нямаш думата.

– Не съм ли аз жената, за която щеше да се ожениш? – попитах, разтреперена. Изведнъж очите ми бяха пълни със сълзи и съзнах, че седя на средата на стаята на Дими и се карам с него. И той не отстъпваше.

– Да, но дори в един брак всеки човек е свободен да взема собствените си решения – каза ми той.

– Димитре, в брака има компромиси! Не можеш просто да хукнеш да правиш нещо и да не се съобразяваш…

– Не се опитвай да ме променяш!

– Дими, не се опитвам да те променям, но си станал инатлив и виждаш само твоята страна на нещата!

– Ще изляза да се поразходя – заяви той и тръгна през стаята.

– Не бягай от разговора! – извиках след него, изпълнена с гняв.

– Не съм избягал. – той се обърна към мен и скръсти ръце пред гърдите си. Сините му очи можеха да пускат мълнии също като буреносното време навън. Въпреки че той беше ядосан, аз също бях и не можех да се спра.

– За да съжителстваме, трябва да се съобразяваме един с друг. Знам, че не си свикнал на това!

Той се начумери.

– Всеки не е ли сам за себе си?

– Не и ако искаш да скочиш от покрива на висока сграда! Не и докато съм тук! Няма да позволя!

– Но, Анелия…

– Няма "но" – аз бях започнала да дишам тежко и сърцето ми препускаше, но не можех да позволя саморазправата на Дими с мафията – трябва да се съобразиш с мен, Димитре. Трябва!

– Няма!

– Дими!

– Казах, няма! – сините му очи просветнаха – става въпрос за племенничката ми! И може би тя е в опасност. Трябва най-накрая да взема нещата в ръце. Разбери ме, Анелия, виждам, че си афектирана, но трябва да разбереш, че ако реша нещо, го правя. Ако не можеш да издържиш на това, значи може би наистина не си за мен!

Думите му хвърлиха сърцето ми на земята.

– Ти си един безкомпромисен егоист – заявих твърдо.

– Ти ме променяш! Опитваш се да ме промениш, вместо да ме приемеш такъв, какъвто съм! Защо никой никога не може да приеме другия такъв, какъвто е? – ядоса ми се Дими, още повече настръхвайки срещу мен. Една сълза потече от окото ми, но той сякаш не я забеляза.

– Ти също не приемаш факта, че аз съм против някакво твое решение?

– Приемам го. Но смятам да не се съобразя – твърдо каза той, и преди да успея да го спра, бе излязъл от стаята, изпълвайки ме с гняв. Изпищях от яд и блъснах с крак леглото му. Той бе излязъл от стаята като задръстен мъж! Всички мъже бяха еднакви – инатливи деца, и Димитър бе същият!

Сега щеше да хукне към мафията. След сърдечна операция и с бели дробове, работещи на нещастните тридесет процента. И аз нямах никакъв начин да го спра, дори да тръгнех да го гоня.

"Може би наистина не си за мен" – бе ми казал той.

Реших, че в крайна сметка не съм длъжна да се примирявам и хукнах след него, бързо затръшвайки вратата на стаята му. Той бе стигнал до долния етаж и поемаше към антрето със забързани крачки.

– Димитър Симеонов! – извиках, огласявайки огромното помещение с висок таван.

Той се закова на място, сетне се обърна към мен и ме изгледа студено. Стоях в началото на стълбите, а той долу, в основата им. Поех си дълбоко дъх и заслизах внимателно, опитвайки се да се успокоя и тършувайки из ума си начин да убедя Димитър да спре и да се замисли.

Той ме наблюдаваше, кротко отпуснал ръце покрай тялото си. Сетне, изненадвайки ме, тръгна към мен и ме прегърна силно, обгръщайки ме с топлината си. Очите ми вече преливаха със сълзи в плен на емоционалната ми натура. Започнах да хлипам в обятията му. Димитър нежно ме погали по косата, и продължи да го прави, докато не успях да се успокоя. Сетне се отдръпна леко от мен, за да ме погледне в очите.

– Извинявай, Ани-нини – каза ми той нежно – аз сгреших. Ядосах се.

– Случва се на всеки – усетих, че подсмърчам. Примигах, пропъждайки притеснения от главата си, но не можех да ги спра да преливат. Как Дими отива при мафията и аз повече никога не го виждах бе сцена, която обсебващо ме завладя. Взирах се в очите на Дими, безпощадно молейки се наум той да се откаже от тази луда идея.

– Но аз наистина трябва да оправя всичко – продължи той, разбивайки молитвата ми на парчета – моля те, довери ми се.

– Не, не мога! Аз… аз имам чувството, че не те познавам! Разни хора вкарват някакви съмнения в душата ми и аз не мога да ги прокудя! Обичам те, луда съм по теб! – умолително изплаках – не мога да позволя нещо да се случи!

– Това е напълно твой проблем, мила моя – каза ми той, все още без да ме пуска от прегръдката си – вслушай се в думите ми. Ти трябва да си господарката на съзнанието си, но си господарка само на него. Никой не е господар на друг човек в този живот. Дори и да си влюбена. И аз съм влюбен в теб, обичам те до смърт и искам да се оженя за теб. Но… има я тази работа, която трябва да свърша. Не мога да не я свърша, защото ще ме преследва, ще преследва и семейството ми. Аз съм направил грешки в миналото, после съм избягал от тях и сега вселената ми представя възможност да се изправя пред тях и да поправя каквото мога. Не мога просто да пропусна възможността!

– Ти си луд. Ти си напълно откачен – твърдо казах.

Той се усмихна леко.

– И други са ме наричали откачалка. Но не можеш да ме промениш. И това, че ти го казвам и имам дързостта да ти го кажа право в очите, не означава, че не те обичам. Точно обратното. Обичам те с всичко мое.

– Тогава защо… защо…

– Казах ти вече, Ани. Това е нещо, срещу което трябва да се изправя. Твоето притеснение е нещо, с което ти трябва да се справиш. Разбери ме. Ако не е това, ще е друго и ще те притесняват неща, докато не решиш да поемеш контрола. Това е само твое решение. Аз не мога да те накарам.

И с тези думи го пуснах да върви.

Докато чаках Дими да се прибере, не ме свърташе на едно място. Притесненията, за които той говореше като за моя отговорност, побъркваха главата ми и сърцето ми. Той донякъде беше прав, но никой не живееше отделен от другите и другите влияеха на всеки. Неговото поведение бе повлияло на мен и ако той отричаше това, значи отричаше социалната природа на човека. Но за едно бе прав – аз трябваше да бъда господарката на съзнанието си. Само че нямах никаква представа как да го направя и може би, когато Дими се върнеше – като силно се молех да го направи – щях да го накарам да ме научи. Или поне да ми даде насоки.

Сега бях представена пред изнервящото чакане, пълно с въпроси. Опитах се да практикувам Димитърската идея за изместването на фокуса, но колкото и упорито да се опитвах да си представя правилния изход от ситуацията, образът все ми се изплъзваше. Накрая реших, че мога да се опитам да потърся Лидия из имението и да поговоря с нея, докато Димитър отсъстваше.

Открих достолепната жена в стаята за почивка, където веднъж бяхме пили чай, а Дими ракия, преди да се преместим в градината заради цигарите му. Жената четеше книга, седнала на люлеещ се стол и вдигна към мен сините си очи, идентични на тези на Димитър, когато влязох. Сетне мигновено остави книгата настрани и стана, а на красивото ѝ лице премина сянка на тревога.

– Всичко наред ли е, мила? – попита ме жената, дълбокият ѝ тембър навлезе в мен и ме стопли. Идеше ми се да се разплача и да я прегърна, но се опитах да запазя спокойствие.

– Дими излезе – успях само да кажа.

– Да прави какво? – жената вдигна една вежда.

– Не съм сигурна… нещо, с което не бях съгласна – казах и въздъхнах – за първи път наистина изпитвам упоритостта му на гърба си.

– Ела, седни – мило ме покани тя, хвана ме нежно под ръката и ме поведе към масичката за кафе и меката мебел около нея. Седнахме една до друга и Лидия се вгледа в мен. – искаш ли нещо, чай, кафе?

– Не, благодаря. Искам само Дими да се върне.

– Притеснена ли си за него?

– Д-да – заекнах аз – едно е да се тревожа, че прави нещо лошо за здравето си, но да го гледам и да ми се хили. Друго е да е сериозен и да се караме, защото не отстъпва и мнението ми е различно от неговото.

– Димитър е такъв, Анелия – каза ми Лидия – мислех, че го знаеш.

– Знам го, но… за първи път наистина се скарахме заради това. Той ми беше ядосан. И после… за малко да излезе преди да сме се сдобрили. И сега го чакам и съм притеснена. Изобщо не го е грижа за чувствата на другите! И ми каза, че моите чувства са си мой проблем.

Лидия се засмя тихо, но очите ѝ грееха с внимание към мен, вместо присмех. Милата му майка сигурно бе изтърпяла сто пъти това, което в момента тормозеше моята душа.

– Знам точно как се чувстваш – потвърди тя мислите ми – но Димитър е прав.

– Но той не се грижи за чувствата ми! – възкликнах аз – как така е прав?!

– Спокойно, Анелия – прекъсна ме Лидия – той е прав, защото… ще ти обясня нещата простичко. Всяко събитие е като буря. Имаш ли контрол над бурята, която в момента трещи над нас? Не, нали? Не можеш да ѝ кажеш да спре и тя да го направи. В природата не можем да контролираме нищо. В много отношения Дими е като бурята. Не можеш да му кажеш да спре и той да го направи. Просто няма да го направи и това е нещо, което ние, неговите близки, трябва да приемем. Димитър никога не ми е казвал какво да правя и какво не. И не понася някой да му казва. Това е всичко. Той е упорит и буен като ураган, но въпреки това го обичаме и трябва да го приемем, така както той ни приема.

– Той не приема факта, че изпитвам емоции.

– Приема ги – тя леко поклати глава – но най-вероятно е искал сама да се погрижиш за притеснението си. Разбери, на мен като майка винаги ми е било много трудно с него. Невъобразимо по-трудно, отколкото в момента ти е на теб, скъпа. Защото когато родиш едно дете, ти по някакъв начин изпитваш чувство за отговорност и някак… с чувството на отговорност идва и някакво чувство за притежание. Че трябва да го управляваш. С годините се научаваш, че в един момент ти вече не решаваш какви дрехи ще облече. При Дими нещата са още по-силни в това отношение, той е бунтар от вече тридесет години. На шестнадесет годишна възраст той започна да се бунтува срещу всичко и всички. Даже може би е било по-рано? Но поне от тридесет години…

– Как да управлявам собственото си притеснение тогава?

– Ами всеки намира сам начин. Аз, честно казано, до ден днешен не съм успяла напълно да се справя с това. Но приех, че част от тази болка е и щастието да си майка. Няма как да се отървеш от притеснението напълно, когато обичаш някого. Просто съм го приела, това е всичко.

– Може би Дими има някакъв начин да ми каже – въздъхнах тежко.

– Може и да има. Може и да няма – тя сви рамене – но не можеш да промениш Димитър. Повярвай ми, опитала съм.

И тя се засмя, но не премахна притеснението от душата ми. Стисках телефона си и непрекъснато поглеждах към дисплея, за да видя дали нямам съобщение или позвъняване от Дими. Но нямаше нищо. Минутите минаваха, аз се заговорих с Лидия за разни дреболии, но не можех да прокудя от главата си тревогата. Не спирах да поглеждам, пак и пак, към телефона, че в един момент сякаш бе и единственото, което виждах.

Накрая отново се озовах сама в стаята на Димитър, за да го чакам нетърпеливо. Кръстосвах помещението, когато реших, че трябва да се оправя сама с емоциите си и седнах, примирена и изпълнена с гняв и тъга, на леглото му. Стаята бе празна без него. Аз бях, сякаш, празна без него. Можех само да се опитвам да отвличам мислите си от неговото отсъствие. Разглеждах още негови картини от телефона си. Разглеждах книгите, които имаше, на разнообразни теми, в домашната си библиотека. Гледах китарите му, дръннах леко на струните на акустичната му китара. Димитър имаше три китари, едната от които електрическа и струните ѝ почти не произведоха звук, когато се опитах да ги дръпна. Акустичната обаче бе друго нещо. Жалко, че не знаех как да свиря на нея. Припомних си как Дими свиреше на плажа, когато бяхме с Жоро и другите. Трябваше да го накарам отново да ми посвири, но тогава през ума ми мина ярката мисъл, че няма да го видя повече, от което очите ми се насълзиха. Господи, наистина нямах никакъв контрол над съзнанието си!