Глава 25

Докато чаках Димитър и се опитвах да занимавам съзнанието си с какво ли не, накрая реших, че ще пробвам по неговия начин – легнах на леглото му, затворих очи и решена да медитирам, се опитах да прокудя мислите от главата си. Само че аз нямах никакво понятие каква техника да използвам за медитация и не след дълго мислите отново нахлуваха в главата ми. Гръмотевиците навън продължаваха, бурята все още не бе отминала, и постепенно осъзнах, че тялото ми се отпуска.

Усещах някой да ме гледа. Отворих рязко очи, стъписана, че бях заспала и не знаех колко време беше минало, и срещнах ярко сините очи на Димитър. Той бе седнал на леглото до мен и ми се усмихваше нежно, а усмивката му се разшири, когато видя, че съм се събудила.

– Кой е заспал докато ме чака? – Дими ми се ухили и погали нежно страната на лицето ми – Ани-нини!

– Димитре…

Станах и го прегърнах импулсивно. Нямах никакво понятие колко бе часът.

– Какво стана?! – възкликнах аз, когато успях, най-накрая, да се отлепя от Дими и горещата му прегръдка. Той дишаше дълбоко и отново бе с кислородна тръбичка в носа, въпреки че преди да тръгне я беше махнал.

– Малко по малко нещата ще се разрешат, но трябва търпение – гласеше отговорът му – какво ще кажеш да отидем да закусваме?

Стрес премина през мен.

– Искаш да кажеш, че е сутрин?! – скочих от леглото и се взрях в телефона си, който явно бях заспала, държейки. Часът бе осем и половина, на другия ден. Бях проспала цялата нощ! – ти прибра ли се през нощта?

– Не, върнах се преди малко – каза ми той и цялата настръхнах.

– Какво си правил толкова време?!

– След като се срещнах с някои хора… - той сви рамене – имах нужда от малко медитиране и спокойствие, затова отидох в студиото ми в центъра. Писал съм ти есемес, но ти явно си спяла вече.

– Господи!

– Защо все още си притеснена? – изненада се той, но на мен ми трябваше време да осмисля всичко.

– Спал ли си? Ял ли си? Пил ли си си лекарствата? – избухнах аз, а леката усмивка на Дими продължи да ме посреща с топлота. Най-вероятно не бе направил нито едно от трите неща, които смятах за абсолютно задължителни при неговото състояние. Гняв проблесна в сърцето ми.

– Искам да те заведа някъде – каза той, изненадвайки ме. Изправи се от леглото и чак тогава забелязах, че беше облечен с памучна риза в червено и бежово, напомняйки ми отново на индийска дреха, и широк бежов панталон. Миришеше свежо и косата му беше влажна. Любовта и тревогата се преплетоха в сърцето ми. – тази сива София ми омръзна. Какво ще кажеш да отскочим до Варна?

Стъписана, го зяпнах.

– Искаш да пътуваме? – възкликнах, напълно изненадана.

Той се усмихна.

– Имаме къща там. Защо да не отидем малко още на плаж, все пак лятото може да е към края си, но не е свършило – каза ми Дими и ми смигна.

– Н-направил ли си нещо лошо? – попитах аз, вгледана в така откритите сини очи. Той нямаше да ме излъже или измами, нали? Сабина не беше права, нали?

Дими отново седна до мен, прегърна ме през рамо и импулсивно ме целуна по бузата.

– Каквото съм направил, съм направил – каза той – спокойно, никого не съм убил.

– Заплашил ли си някого?

– Наистина ли искаш да знаеш?

Поколебах се, вгледана в особения израз, който излъчваха очите му. Може би не исках да знам наистина, затова не отвърнах на въпроса му, а заразена от идеята за Варна, му предложих да дойде с мен до Сливница да си стегна багажа. Преди това се наложи да се видим с лекарския екип на Дими, който настоя той да ходи навсякъде с кислородната тръбичка, заради ниския капацитет на белите му дробове. Въпреки тези думи, които натежаха в душата ми, Дими не изглеждаше разколебан да се забавлява, отново готов за почивка, и на бързо взе един сак с нещата си.

По обяд стигнахме до ъгъла на булевард Сливница и Ботев, където се намираше квартирата ми, и Дими не спря да се шегува с тесния и стар асансьор, наричайки го кибритена кутийка и притискайки се в мен, ми обясни, че така трябвало клечките в кибритената кутийка да се прегръщат. Усещах, че настроението ми бързо се подобрява.

Влязохме в квартирата и заварихме Диана вътре – нима тази жена не ходеше на работа? Не че аз ходех. Тя ме зяпна, сетне отмести очи и зяпна Дими, като усмивка разцъфна на лицето ѝ.

– Диди, това е Димитър…

– О, знам аз! – каза тя, протегна ръка, и като Дими стисна ръката ѝ, се разсмя.

– Популярен ли съм? – попита той, и аз видях как Диана се изчервява. А тя не беше от притеснителните.

– Той бил много красив, бе момиче! – каза Диана и беше мой ред да се изчервя, а Дими щедро да се засмее.

– Много благодаря за комплимента, мадам – каза й той и лекичко се поклони, напълно влизайки в роля на принц.

– Елате, да пием по едно кафе – предложи Диана и Дими се съгласи, преди да се консултира с мен. След последната среща с най-добрата ми приятелка не бях в настроение за разговори с нея, но явно тя беше в такова настроение относно Димитър. Не се учудвах, знаех, че неотразимите му сини очи и прекрасната дълга руса коса можеха да опиянят почти всяка жена.

Седнахме в малкото холче и Диана направи кафе за трима ни, след което седна близо до Димитър, даже прекалено близо, и го загледа с големи очи.

– Кажи ми, Дими, ако може така да ти викам!

– Да, може.

– Кажи ми, с какво се занимаваш? Анелия така и не успя да ми сподели много много за теб – каза тя – все няма време да ми разкаже.

Дими се усмихна учтиво.

– Ами, аз се занимавам с много неща, но в момента основната ми работа е да съм влюбен в Анелия – застреля ме той и отново се изчервих, а Диана ме погледна някак завистливо. Не можеше да отлепи очите си от Димитър и непрекъснато го разпитваше, докато той само намираше начин да извърти темата към това колко много ме обича, заради което изпитах благорадност. Само че Диана започваше да ме дразни и се извиних, отивайки да събера багажа си. Надявах се Дими да може сам да се справи с една свалячка.

Не след дълго черният джип на Асен ни чакаше на паркинга на блока в Сливница. Шофьорът слезе от колата, поздрави ни почтително и натовари саковете ни в багажника. Дими ми се усмихваше широко и ми отвори задната врата на колата като същински джентълмен. Качих се – бях се преоблякла с прохладна лятна рокля в жълто, с цветя, и приятни бели сандали, но въпреки това горещината на късното лято успяваше да ме изпоти. Дими седна до мен на задната седалка на широкия автомобил и свали ризата си, оставайки само по бежовия летен панталон. Забелязах, че на краката си беше обул джапанки и се усмихнах разсеяно на нехайния му вид.

Колата потегли в тишина, нарушавана само от ритмичното подаване на въздух от машинката за кислород. Замислих се за Сабина, Лидия, Павел и Диана. Думите им относно Димитър се заплитаха в ума ми, премесени с неговите собствени думи и скандала ни от вчера. Погледнах към мъжа до мен и примигах. Не бях усетила, че ме гледа със сините си очи, някак съсредоточено, сякаш ме изучаваше като непознат вид диво животно. Любопитството на лицето му бе заменено от широка усмивка и приветливост.

– За какво така си се замислила? – попита ме той.

– Обмислям… нещата – свих рамене.

– Кои неща?

– Които си казахме вчера – хвърлих един поглед към шофьора на колата. Не се чувствах комфортно да разговаряме пред него, но щяхме да пътуваме с него до Варна и предполагах, че може би все нещо ще чуе. Колата ни спря на един червен светофар. Върнах очите си към Димитър.

– Чудех се… - бавно проговорих – как ще ме научиш да управлявам притесненията си?

– Ще трябва сама да се научиш.

– Но ти със сигурност имаш съвети да ми дадеш! – настоях аз.

– Ние хората сме малки – каза ми той, загледан в мен – когато видиш колко е голям светът, колко е необятна природата, колко е силна Вселената, тогава ще разбереш, че чувствата ти не са толкова огромни, колкото ти се струва.

– Аз знам, че Вселената е огромна… - успях само да кажа.

– Мисля, че го забравяш. Погледни навън – всички тези хора: всеки отива някъде, има собствените си тревоги, миналото си, приятелствата си, чувствата си – Дими погледна навън през прозореца – всеки бърза за някъде. Всеки е намръщен. Всеки е сам на света, тревогите му са световна война, която се разразява в душата му. Но струва ли си така да се живее? Човекът има навика да завърта всичко около себе си, вместо да се слее със случващото се. Не, Анелия, светът не се върти около теб. Ти си част от едно голямо цяло, чиито смисъл може би никога няма да разберем. Трябва да можеш да се отдръпваш от себе си, от собствената си световна война.

Загледах се в хората, опитвайки се да оценя и техния живот. Притесненията ми обаче ми се виждаха по-силни. Може би отново не разбирах напълно Димитър. Той беше прав – аз трябваше сама да се науча.

– Марти – каза Димитър след малко, докато аз все още мълчах, замислена – спри на тая бензиностанция.

– Аз съм заредил, господин Симеонов – отвърна шофьорът, объркан.

– Спри, ако обичаш.

Шофьорът влезе в бензиностанцията, която се намираше малко преди да излезем официално от София. Дими ме погледна, сетне слезе от колата, а аз учудена го проследих с поглед. Той отвори вратата на шофьора.

– Хайде, мятай се отзад – каза Дими и другият мъж вдигна вежди – искам да покарам малко.

– Дими… - усетих, че казвам, стъписана.

Шофьорът обаче нямаше избор, освен да слезе и да отстъпи мястото си на моя мъж. Аз също слязох от колата и седнах до Димитър, за да го наблюдавам. Не знаех колко е добра идеята да шофира, но бях убедена, че дори да му го кажа, ще ме пренебрегне. Дими нагласи седалката и огледалата, свали ръчната спирачка и включи на първа. Сетне потегли, малко по-рязко, отколкото ми се искаше. Кислородната машинка стоеше между двете предни места на колата. Той ускори. Джипът мощно изръмжа. Качихме се на автомагистралата и Дими още повече натисна газта. Колата почти полетя напред, а аз преглътнах нервно. Скоростта ни бързо се покачваше, а Дими мина в лявата лента. Пред нас имаше кола, която бързо настигахме. Дими светна с фаровете и шофьорът на другата кола припряно пусна десен мигач и се дръпна от пътя ни. Дими ускори.

– С колко смяташ да караш? – усетих се, че казвам. Погледнах таблото. Скоростта ни беше за момента 150км/ч. – нарушаваш закона!

– Разбира се, че го нарушавам.

– Защо?

-Ами такъв съм си… - той се засмя небрежно, въпреки че виждах, че сините му очи са съсредоточени над пътя пред нас.

– Не, не те питам точно това – казах аз – чудя се защо си такъв?

Колата се движеше със 160 км/ч. Профучахме покрай един тир. Колите напред се отдръпваха от лявата лента, щом ни видеха – черен джип, каращ бързо. Все по-бързо.

Дими не ми отговори. И как можеше да ми отговори на такъв въпрос? Най-вероятно отговорът му беше известен, но още докато питах, знаех, че няма да получа нищо. Не знаех защо съм толкова убедена, но се оказах права. Русокосият мъж продължи да ускорява, мълчалив.

– Господин Симеонов… - тихо проговори шофьорът ни от задната седалка. – моля ви.

Стомахът ми се сви – 180 км/ч. Дими не изглеждаше сякаш ще намалява скоро.

– Стига де! – каза Дими – и двамата.

Нова кола се виждаше пред нас, която настигахме бързо. Дими отново светна с фаровете, което адски ме подразни.

– Айде бе! – възкликна той, когато почти бяхме настигнали колата, а тя все още не се беше прибрала в дясно, въпреки че дясната лента бе празна. Прехапах устна. Колата пред нас бе Ауди – нова и хубава – и не се движеше бавно, но въпреки това ние щяхме скоро да я блъснем, ако Димитър не се сетеше, че съществува и педал за спирачка. Вместо да намали, Дими мина в дясно и профуча покрай колата. Изсъсках, когато пред нас внезапно имаше камион. Дими отново мина в ляво. Сякаш си играеше.

– Няма да пътувам така до Варна! – гневно казах.

Изненадващо в дясно от нас ни достигна Аудито, което бяхме задминали по непозволен начин. Погледнах към него – шофьорът бе млад мъж, който ни изгледа злобно. За момента се движехме все още със 180 км/ч, въпреки че Дими бе намалил малко. Аудито започна да ни изпреварва. Дими го видя.

– Охо! – каза той, ухилен до уши. Натисна газта, не позволяваше на Аудито да ни мине. Движехме се ужасно бързо един до друг, а напред, в дясната лента имаше нов камион. Нашата лента беше празна. Аудито даде ляв мигач, сякаш искаше да мине пред нас.

– Пусни го, Дими! – казах тревожно, с разтуптяно сърце. – пусни Аудито!

Двете коли все още бяха една до друга. Аудито наближаваше камиона. Шофьорът му беше принуден да удари спирачката, а Дими се разсмя. Профучахме покрай автомобила.

– Спри! Спри веднага! – ядосано казах.

– Не се спира на магистрала, момиче – каза ми Дими.

– Намали тогава!

Обърнах се назад, само за да видя, че Аудито ни следва в лявата лента. Шофьорът му натисна клаксона.

Дими въздъхна, намали скоростта и върна колата ни в дясната лента. Аудито профуча покрай нас, като най-вероятно шофьорът му ръсеше псувни по наш адрес. Въздъхнах.

– Благодаря ти!

– Там ще има полиция – каза ми Дими – онзи ще изгърми.

Не след дълго колата ни кротко се движеше с около 120, и видяхме как полицията беше спряла въпросното Ауди. Дими си свирукаше, докато минавахме покрай тях. Сетне, след като се отдалечихме, той отново натисна газта.

– Дими, не съм съгласна да караш така – казах сурово. Той не ми обърна внимание до момента, в който на мен ми преля чашата. Тъкмо бяхме задминали един бял микробус, като въпросният автомобил изглеждаше като спрял покрай нас. Гневът ми пламна.

– Искам да ме върнеш в София! – сурово казах и Дими ме погледна за секунда с вдигнати вежди – или да караш нормално!

– Заплашваш ме, че няма да дойдеш с мен на почивка, ако не съм послушен? – попита той.

– Не искам да те заплашвам, Дими – въздъхнах, губейки гнева си, изместен от безсилие – но това шофиране ме притеснява. Ти няма да се съобразиш с мен, така ли да разбирам? Ще продължиш да караш така, както си си наумил, без да се интересуваш от другите в колата? – осъзнах, че гласът ми се е разтреперил.

Дими ми хвърли още един поглед, след което колата започна да забавя ход. Минахме в дясно и продължихме да се движим с около 120км/ч. За известно време мълчах, загледана през прозореца, опитвайки се да се успокоя. Не знаех колко се бях изнервила, докато не осъзнах, че ми се плаче.

– Ани? – повика ме нежно гласът на Дими. Не го погледнах.

– Ти се забавляваш на мой гръб – казах със стегнато гърло – забавно ти е, че се притеснявам. Това сякаш ти е индикатор, че правиш нещо правилно.

– Не съм го направил, за да те дразня, Анелия – сериозно каза той. Продължих да се взирам в полетата, покрай които минавахме. Сълзите напираха в очите ми, и аз се опитвах да се боря. Чувствах се напълно безсилна и много ядосана… и най-вече тъжна. Осъзнавах, че може би думите ми бяха верни. Реакциите на околните изглежда зареждаха провокативното поведение на Димитър.

Колата потъна в мълчание. Изминаха няколко минути, преди да събера смелост да обърна глава към мъжа до мен. Русата му коса бе вързана на ниска опашка, сините му очи гледаха към пътя, а изражението му беше сериозно. Все още беше без ризата си, дясната му ръка почиваше върху скоростния лост, а с лявата небрежно придържаше волана. Искаше ми се да го държи с две ръце.

Плъзнах очи по тялото му – беше слаб, но същевременно и жилав, и виждах множеството белези от операции, с които толкова бях свикнала. Въпреки това те говореха за многото пъти, в които Дими се беше оказвал под ножа. Кислородният апарат продължаваше тихо да шуми.

Обърнах лице отново към прозореца, неспособна да измисля какво да кажа и да наруша тишината. Дими също не ме улесни, а продължи да шофира, без да говори. Не можех да разбера дали е ядосан, дали съм го засегнала или пък не му пука. Лицето му не изразяваше никаква емоция. Изведнъж се почувствах още по-тъжна.