7 глава

Преди 10 години:

Дрю не можеше да повярва, че това, което виждаше в момента бяха телата на родителите му. Те лежаха на сива метална маса, точно такава, каквато бе виждал във филмите само че лицата им не бяха никакво отражение на спокойното изражение на мъртъвците, представени пред телевизионния екран. Изражението му бе смесица от диво отвращение от гледката пред него, раздираща сърцето болка и жажда за мъст. Родителите му бяха все още в разцвета на силите си - майка му, Розалина беше на 47 години, а баща му, Морган на 50 години. По това време Дрю бе едва на 22 годишна възраст и не бе готов нито за мрачните тайни, които се разкриваха пред него, нито за тежестта, с която ще трябваше да се бори докато смъртта не го сполети. Лицето на майка му бе смазано и приличаше на червена кървава каша, а по лицето на баща му имаше дълбоки надлъжни прорезни рани от нож. На косъм да не ги познае. Срамуваше се, че не е могъл да ги спаси.А точно преди два дни майка му се усмихваше топло на прага на семейния си дом и баща му бе винаги готов да изпушат някоя пура по мъжки. Дрю не искаше дори и да мисли за реакцията на сестра си. Тази мътна прокоба щеше да легне над нежната ѝ душа. Трябваше да намери извършителя, да събере повече информация и да действа, ала тялото му не помръдваше и погледът му продължаваше да се взира в двете немощни тела пред него. Патологът привлече вниманието му, извини му се сърдечно, изказа съболезнованията си и зави телата, след което ги прибра. Дрю беше в транс, сякаш това беше някакъв отвратителен кошмар, от който щеше да се събуди всеки момент или бе попаднал в чужда вселена, където това можеше да се случи. Но все пак не можеше да се случи на него, нали? Беше нереалистично. Някаква долна шега на Всевишния, създал света. Или може би заклинание на някаква магьосница си играеше със съзнанието му. Но НЕ. Не и жестоката реалност, в която беше останал без опората на настойниците си и в която трябваше да се заеме с продължаването на кървавото дело. Тъжната мъжка фигура се обърна рязко, излетя през вратите на моргата и се насочи към човека, който знаеше, че ще му помогне във взимането на решение как да действа. Матюс Де Сантяго, който беше добър приятел на баща му и когото познаваше цял живот, скоро бе навършил 56 години и от днес Дрю го познаваше не само като довереник и събеседник, а и като Дон Сантяго, мафиотски главорез, от когото щеше да търси обяснение за делата на родителите му, тяхната смърт и насока как да убие извършителите, за да постигне утоляването на желанието си да отмъсти за кървавото деяние. Последните думи на Морган преди да издъхне били: ,, Дрю, потърси мафията, потърси Дон Сантяго!“. Дрю беше изключително благодарен, че са достигнали до него. Телата на родителите му били оставени пред полицейското управление в знак на подигравка и случаен минувач станал отдушник на тези думи, като ги сметнал за важни и подчертал за предаването им на споменатия в тях човек. В този момент се разстилаше тъмен облак, обхващащ всяко светло кътче в сърцето на наранения син. Емили бе оставена на заден план, давеща се в собствената си меланхолия, мъка и печал. Не разбираше къде се шляе брат ѝ и предполагаше, че той не знае как да се справи с болката си и просто се опитва да избяга от нея. А Дрю вече пътуваше към Матюс Де Сантяго в търсене на отговори на най-скръбните въпроси, които някога щеше да зададе през живота си.