Дрога
ДРОГА
Октомври. Заредиха се дъждовни дни. Вятърът събличаше дърветата и покриваше земята с посърнала, мокра шума. Влагата се просмука във всичко, въздухът натежа, усещаше се мирисът на зима.
През целия ден дъждът не спря. Още в седем вечерта, улиците обезлюдяха. Пепо обходи с поглед градинката зад театъра - сергиите бяха прибрани.
- Скапано време - зачуди се накъде да тръгне.
Видя жена, която тича по алеята. Нахлузи качулката и забърза. Беше на десетина метра от нея - с периферното си зрение видя примигване на фарове. Жената махна и сви чадъра си.
- Мамка му! - сви злобно устни и свърна по друга алея.
Вече беше на много, или по-точно - колкото пари имаше, всичко издрусваше. Опита да се сети за някой, от когото да вземе заем - дължеше пари на всичките си познати. А приятели, отдавна нямаше - изчезнаха, заедно със семейството му... след последната безуспешна терапия. Обърнаха му гръб, но не му пукаше - мразеше ги. Сети се, че тази нощ няма къде да спи, но това не беше безпокойство, по-скоро досадна мисъл, която напомни за себе си. Тръгна по главната. Сърцето зачести ударите, започна да се облива в пот, трепереше - дойде и болката... Ускори крачка, дори не се опитваше да избегне локвите - страхът, че не може да си осигури дозата, го хвърли в паника.
Влезе в компютърна зала, още щом го видя, собственикът го изтика грубо:
- Чупката, ако пак припариш, ще ти натроша кокалите! Вън, долен наркоман! - изпсува злобно и тръшна вратата след него.
Огледа се безпомощно - линейка с пусната сирена подмина светофара и наби спирачки до близката кооперация. Лекарят изскочи и хукна по стълбите. Пепо моментално включи какво да направи - стегна се, за да прикрие треперенето. Заобиколи от страната на шофьора и почука на стъклото.
Беше мъж около петдесетте, погледна над очилата и свали малко прозореца.
- А бе, извинявай, не съм от тук и май се обърках. Как да стигна до гарата?
- Ще продължиш по главната, след втория светофар си на площада. Тръгваш надолу и след 300-400 метра си...
- Как, как?
Шофьорът запали цигара, вдигна стъклото и отвори вратата. Още не беше стъпил на земята, когато Пепо стовари юмрук в лицето му. Пребърка го - нищо. Видя закаченото яке в колата, но и приближаващата патрулка в отсрещното платно. Грабна якето, приведе се, мина зад линейката и хукна. Измъкна се без проблем, извади от вътрешния джоб портфейл документи, квитанции и две банкноти по 20 лева.
Взе такси - кризата вече яко го тресеше.
- Спри тук - бяха в циганската махла.
Изскочи от колата и потъна в лабиринта от улички. Свирна пронизително и похлопа на прозореца - пердето леко се вдигна. Вратата изскърца и се показа сънена циганка - ослуша се, огледа се и кимна:
- Влизай
Пепо наведе глава и се мушна в спарения, смърдящ коридор. Едва тогава лампата светна. Погледна го като познавач:
- Бая си закъсал, колко?
- За всичките - извади смачканите банкноти от джоба си. – Имаш ли спринцовка?
- Два лева.
- Давай!
- Излез и чакай навън...
- Не може ли тука? - Пепо вече не издържаше.
- Вече не може.
- От една година съм ти клиент, поне да го забъркам...
- Айде, айде и по-бързо - отметна мръсната завеса и го натика в кухнята.
След няколко минути надникна:
- Машшала, нали ти казах, че тука не може!
- Чакай, чакай малко, ето, готов съм - едва намери вена, чудеше се как все още успява.
- Това е последно, да знаеш.
Пепо извади иглата, облегна глава на стената и притвори очи - топло прималяване, цветовете се запреливаха, сърцето забави ритъм, кръвта лениво разнесе хероина, болката изчезна... Глупава усмивка разтегли устните му, избели очи и се свлече. Някъде далеч, като от друг свят, чу гласове, вайкания, заплахи... Последва раздрусване, шамари, ритници... В този момент нищо нямаше значение - само усещането, прегръдката на дрогата...
***
Циганката дишаше тежко и го придържаше. Мъжът й го държеше през кръста и влачеше - задъхан псуваше през зъби:
- Тежи, боклукът му с боклук. Сто пъти ти казах да не месиш дрогата! Ами, ако пукне? Жива ща одера, ако надушат нещо ченгетата - преди две седмици излязох от пандиза...
Стигнаха дерето - бездомни песове залаяха. Пуснаха Пепо на земята. Циганинът се загледа в краката му - изхлузи маратонките и го ритна. Тялото се затъркаля към ниското, сред изпражнения, боклуци и кал. Дъждът шибаше неумолимо, а вятърът виеше в смълчаната нощ. Със сетни сили Пепо се обърна по гръб и погледна небето - беше като бездна. Прииска му се да види поне една звезда... Последното, което видя в този си живот, бяха изцъклените, озверели очи на наобиколилата го глутница от кучета...
© Силвия Райчева Сеймира Дони Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Страхотен и истински разказ , който те кара да потрепнеш за секунди и пак да продължиш да четеш... като "ДРОГА" е
(6+) -
ИЛИЯ, благодаря!
Поздрав! -
РАЗКАЗЪТ ТИ Е ЧУДЕН И РЕАЛЕН. СУПЕР СИ! ПОИЗДРАВ ИЛИЯ
-
Брутално!
-
Много тъжен разказ... Много!
Чудя се... Дали това, че семейството и приятелите му са го оставили да се справя сам не е подпомогнало за този край?
Ако са имали повече търпение с него и силното желание да му помогнат...
Не знам, едва ли някога ще разбера. Не познавам зависими хора, но все си мисля, че ако аз съм на мястото на близките му, няма за нищо на света да го оставя.
Поздрави за разказа! -
Благодаря ви за подкрепата!!!
-
Страшен КРАЙ - за разказ и за Живот!
-
Кошмарите, на които се облягаме, за да изживеем новият ден, никога няма да заглъхнат, ако не променим съзнанието си... Защо ни е нужно расово и социално дискриминиране? Така никога няма да се измъкнем от бездните на фалш...Победим ли себе си, собствената си злоба, собствените си страхове, може би единствена дрога ще бъде мирът в сърцето ни...
-
Краят на един живот.. Никой не заслужава такава смърт. Дори да е наркоман.
-
Страшно е!
Началото е неподозираща, цветна шега,
а краят - беззвездна, кална истина!
Поздравления!
Успех! -
Жалко е, но дано го прочетат тези, които сега посягат и никога не го направят, защото както е написала Миа: Никой не заслужава такава смърт и такъв живот!
Моите поздравления, Силвия!!! -
Благодаря ви! Жалкото е, че посланието няма да стигне до тези, които трябва да го прочетат...
-
Браво! Държи в напрежение и се чете с лекота!!!
-
Силви, ако ти кажа, че нещо ме задушава, рискувам да прозвуча малодраматично, но наистина е така. Подбрала си думите, които да се запечатат в съзнанието и да останат там, за да отзвучават дълго. Разказът ти е много силен и като идея, и като изпълнение. Приеми и моите поздравления!
-
...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
