Духът на Ленчето

    Духът на Ленчето

   Приключих разговора по мобилния телефон и се облегнах. Беше след 21 часа и трамваят беше полупразен.

   Жената седеше на седалката пред мен, но досега не бях я забелязал.  Когато се обърна, видях, че е съвсем обикновена стринка,  на около 55-60 години, със закръглено лице и живи топченца-очи. Усмивката й беше съвсем детска.

   – Извинете – кака тя – но ви чух, че говорите за черния дроб с някого. Да внимава с алкохола. Много ли е опасно?!

   Докато се чудех какво да отговоря, жената продължи.

   – Чух ви, че говорите, че е опасно, пък аз, нали и аз бях болна... Така де, сега нищо ми няма и нищо не ме боли. Но тогава казаха, че е от черния дроб и лежах 6 дни в Пирогов – бърбореше жената. - Но изобщо не ме болеше тогава, пък нà – повърнах кръв, цял буркан кръв повърнах оная нощ... И сега не ме боли...

   – Черният дроб не боли – обадих се аз. – Дори и много да е увреден.

   –   Че от какво ще е увреден – рече жената – Аз не пия много. По сто грама на ден, хе! Това нищо не е и ми е добре, и така съм си цял живот. Дали ще е от това, а?

   Помислих си, че сигурно жената е с цироза на черния дроб и това повръщане е ясен признак за напреднал стадий, но внезапно почувствах, че не трябва да го казвам. Достатъчно плаша себе си с болести, а тая жена явно не искаше да чуе това.

   – Едва ли – казах – ще е от това, може да не е било кръв.

   – Ааа, кръв беше – рече убедено жената – Нали занесох буркана в болницата. Ама не събудих дъщерята, беше един през нощта, къде ще я будя, да я плаша - и нея, и внучката. Те нали са сега самички.

   Жената се извърна хубаво на стола към мен и ме погледна доверчиво. Явно искаше да си поприказва. Мъчех се да видя дали е с жълт цвят на лицето, но на тая луминесцентна светлина в трамвая нищо не можеше да се разбере категорично.

   – Добре изглеждате, – рекох неопределено – сигурно не е било голямо увреждането на черния ви дроб. Може и от друго пък да е било.

   – Сигурно ще е било от друго, то много ни се събра на нас трите – рече жената и поклати глава. - Зетят умря при катастрофа и след три месеца и мъжът ми умря. Толкова обичаше зетя, че умря и той. Все повтаряше, че иска да иде при него и - нà! – легна и след три месеца си умря и той! Сигурно ще е от това. Та колко е едно павурче ракия? – рече убедено жената. – Няма и сто грама на ден!

   Замълчах съчувствено. Лек дъх на твърд алкохол се долавяше от нейната страна.

   – Сега на внучката много й липсват и баща й, и дядо й. – поде пак жената. – Все иска да е с майка си, тя ги замества сега. Вече е голяма, на 11 и баща й много й е нужен. Сигурно сте чули преди три години за катастрофата на магистралата, той не беше виновен. Спрял на аварийната лента и излязъл да вземе вода от багажника и го помляли. Има плоча там сега. Само на зетя има – рече някак гордо жената. – А още двама души убиха на това място.

   – Сигурно му е много трудно на детето – казах съчувствено. – Пък и на майката. Няма ли някой друг мъж да намери, хем да помага, хем за детето като баща...

   – Къде ще намери мъж – рече стринката – Все на работа. Сутрин излезе, вечер се върне и гледа да е с детето. Пък и далече работи.

   – Добре, че пускат още линии от метрото – казах аз – много бързо става придвижването.

   – Много е удобно – кимна жената – аз вече 11 години там работя, ама сега съм на друга станция.

   Погледнах инстинктивно часовника. Метрото го затваряха след по-малко от два часа.

   – Аз съм чистачка в метрото – рече жената и се усмихна. – Свикнала съм с работата. Сега отивам пак. Нощна смяна съм от 10 до 5. Преди бях на станция Люлин. Страшно много работа имаше там, миеше се и долу при релсите, и горе при касите, че и два подлеза има с пицария и кафета. Цяла нощ не спиш.

   – С машини ли миете – попитах с любопитство, представяйки си големите машини от филмите. Пространството наистина беше огромно, сигурно имаше половин декар.

   – Ами, те не стават – рече жената – Всичко на ръка с парцала. Машините са тежки да ги бутаме, лесно се повреждат, пък и водата трябва да се сменя често, а долу няма вода. Но аз съм свикнала – подчерта някак гордо жената – толкова време работя.

   Трамваят бавно се клатушкаше към спирката, която правеше връзка с метрото.

   – Всеки път си казвам едно и също нещо – продължи оживено жената – „Дръж се, Ленче!” „Дръж се Ленче!” Така някак си се мобилизирвам. Иначе аз нямам дух, напоследък нещо, нямам дух, пък и зетят умря, и мъжът ми умря. Сама сам. Върна се сутрин в 6, чакам да се събуди внучката да я водя на училище, после пък чакам да я върна. А към един спя. Като си пийна стоте грама, много хубаво спя! А иначе, на смяната – като свърша по-рано – лежа и гледам в тавана – не мога да заспя. Така, лежа и гледам в тавана, но да пия не смея. Нее, не мога да си пийна на работата, макар че ми се иска. Сега ни е хубаво - и заплатата е добра, нощен труд се плаща, и карта безплатна за превоз имаме, и осигуровки, и храна, че и стаичка къде да легнеш. И една глътка не турям – ми ако ме хванат!

   – Не трябва да пиеш там – казах й аз убедено – колко и да ти е трудно, защото в тия дни без работа, нали знаеш...

   – Знам – рече Ленчето. Ей така, лежа, гледам тавана и си викам: Трябва да издържа още, ама дали ще издържа? Пък и черният дроб, ако нещо, макар че не ме боли. Много добре се чувствам сега, да ти кажа честно.

   Ленчето въздъхна и се засмя някак облекчено, че си е казало какво й е на душата.

   – Да ходиш по-често сред природата – взех да давам акъл и аз – така, като седнеш до реката или пред градинката – да ти олекне. Аз на нашето село така правя.

   – Да ида, ама няма кога – рече стринката и поклати глава – Нали аз помагам за внучето. А и няма кой да стегне къщата, нали мъжът ми умря, пък и зетят - и той. Да изгледаме внучката сега, пък по-нататък.... А тя не иска да ходи на село – нещо все я страх да излиза от къщи. И сега ми е поръчала, като отида на работа, да й се обадя, че съм пристигнала и да й кажа „лека нощ”. Страх я е да не ми се случи нещо.

   – Няма какво да ти се случи – рекох убедено. – Здрава си, а 100 грама ракия даже са полезни, пък и имаш силен дух – ще се справиш!

   – 11 години съм в метрото нощем – рече жената. Щом съм се справила досега, защо да не се справя и занапред!

   – Щом внучката е с тебе и те подкрепя, всичко ще е наред, Ленче! – гласът ми звучеше оптимистично и фамилиарно. Жената се разведри, чак очичките й се разшириха. Бяха тъмно кафяви. Сега ясно можех да си представя как изглежда внучка й, когато е щастлива.

   – Ти някак хубаво ми говориш – рече замислено жената. – Позитивно. Ей така ми даваш сили. Благодаря ти.

   Хубава работа! Какво толкова бях казал, че да ми благодари. В това време стигнахме на спирката до метрото. Като слизаше от трамвая, й подадох ръка. Ленчето светна от удоволствие.

   – Благодаря! И довиждане – каза тя – Довиждане.

   – И аз съм за една спирка с метрото – казах – Да вървим.

   Ленчето заситни до мен.

   – Обичам да ходя по-рано на работа – каза тя – Както едно време на училище. Да седна, да почакам и да се подготвя за работата. За четири часа съм измила всичко. После пак чакам да съмне.

   – Не четете ли нещо – попитах глупаво, съдейки по себе си. Като че след такава работа можеше да се чете.

   – Не виждам вече с очите – каза просто Ленчето – Само парцала и кофата.

   Влязохме в метрото. Докато си купувах билет, тя весело обясняваше нещо на колежките си от касата. Щом седнахме - и метрото тръгна веднага. След минута трябваше да слизам. Станах.

   – Имаш силен дух, Ленче – рекох бързо – И като няма кой, сама се подкрепяй, нали така! „Дръж се, Ленче!”

   – Държа се! – извика Ленчето. – Щом казваш!

   Докато чаках да отворят вратите, си помислих, че искам да й направя подарък. Например шишенце с хубава домашна ракийка. Погледнах за последно към нея и скочих на спирката.

   Ленчето ми махаше с ръката си като с кърпичка.