Думите
Красотата на думите е всепоглъщаща. Тяхната сила завладява сърцето, окупира мисълта. Излизат през нечии алени устни и започват да текат като малко поточе в гората. Игриво ромолят в ушите. Гъделичкат суетата, галят самочувствието и си играят със сетивата. Извисяват духа до луната и звездите и го понасят по небесната синева. После бурно го хвърлят в морето и започват да го блъскат насам и натам с пенливи вълни. А най-накрая го оставят из златните класове на някоя поляна, галейки го с топлите лъчи на слънцето под звуците на славеева песен. Това за мен са думите. Но когато настъпи мълчанието, небето, морето и поляната се размиват, славеевата песен се превръща в мираж. Илюзията е вдигнала памучната си завеса и под нея грозно се кланя реалността. А тя е жестока. Дните се превръщат в удари на камшик – един след друг нанасят дълбоки рани върху свежата плът. Тиктакането на часовника съдира душата. Тя се свива в ъгъла като малко детенце, страхуващо се от тъмното. Плаче за нощна лапма, но крушката е изгоряла.
Думите са красиви. Да, така е. Ала тяхната красота не може да подмени изгорялата крушка. Само действията могат. Затова, когато чуя любовно обяснение, аз не го приемам на сериозно, но когато го видя, тогава знам, че е истинско.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любена Стоименова Всички права запазени
