2.01.2010 г., 14:17 ч.  

Къпане пред камери 

  Проза » Други
922 0 0
5 мин за четене

Докато  се къпя и водата от душа умива кожата и косата ми от мръсотията,  в мен се раждат най-разнообразни идеи.

Стихове...

Сентенции...

Изречения...

Образи... Цели видеоклипове, понякога!

Многоточия...

   Все неща, които рядко записвам, защото след като изляза от банята, а парата се отдръпне от порите ми и хавлията ме обвие  със сухия си мъх – винаги  ги забравям, нямам време да грабна нещо за писане – вместо това бързо притичвам с босите си, наквасени от варовитата вода крака в съседната стая и клякам до печката, за да се стопля (особено през декември, любимия ми, омразен, рожден месец). Капките попиват в новата, пореста  кожа на хавлията и  забравям.

     Подсушавам  тези капки от спластената си като водорасло коса, оплитам я двойно, а тя пада като хладна тръпка по извивката на гръбнака ми. Гледам тъпо в огледалото очертанията си, гърдите  с леко настръхналите  косъмчета по тях, новия цвят на една непозната преди  това изкъпване плът, а всичко, което съм измислила, полузадушена от горещата пара и лютия сапун в банята, попива и изчезва в хавлията.

    Сега тя е мокра, за сметка на мен и аз пак трябва да облека омразните си, протрити дрехи за у дома. Да погрознея.

    Сещам се... тогава се сещам, че е трябвало да запиша непременно нещо и миг преди да прекрача изгризания от хлебарки праг на банята, съм си повторила за сетен път да не Го забравям... Сигурно тази  мисъл е отекнала в зеленясалите плочки и ехото от водата, стичащата   към тъмното, запушено от кичури  гърло на сифона ме е последвало малко преди да затръшна изпотената врата след себе си, но ето – аз съм празноглавка - има толкова недостойни  за мен идеи, че забравата сякаш става в реда на нещата - и забравям, наистина.

 Ооо... хайде, хайдее... как беше... как...

Грабнала съм молива си за очи (бе най-близо до ръцете ми – на тоалетката) и се каня да запиша нещо на гърба на един отдавна непотребен тефтер, върху бюрото. Черният, затъпен от изписването на погледа ми, връх на молива, описва накъсани линийки във въздуха. Мъча се да измисля някакви думи, за някакво чувство, без дори да забележа, че в това  време   хавлията  е паднала в краката ми.

      Хайде... говори ми, говори...

Не беше ли нещо от сорта, че... - че силата е в... след като си готов да се предадеш, силата идва от готовността, а не... глупости! Пълни глупости –опъвам с лявата си ръка пласт все още влажна коса от слепоочието към тила. - Не беше толкова сложно! Беше нещо съвсем просто... три, най-много четири думи... -  нещо като...

Не, не мога да го направя!

   Бутам на една страна тефтера, хвърлям молива, почти без гняв и почти безсилна о стената и се отдръпвам назад. Вдигам хавлията от изстрадалия мокет и я сплащам прилежно на леглото. Усещам под  сбръчканите си, състарени пръсти, капките, които до преди миг са ми принадлежали... сега невидими, потънали с аромата на шампоан и сапун в  сгънатата хавлия. Дали магията не е била през цялото време във водата?

Единственото, което започвам да искам, е да  облека възможно най-бързо  домашните си дрехи и пак да стана каквато би трябвало да съм.

  Грозна и  Обикновена.

***

   Пролетта е любимият ми сезон, защото  ако се случи да остана сама в къщата на ъгъла (а това често се случва, повярвайте), ако се случи така, че самият ми мозък, макар и самотен в мислите си, все пак толкова бъбрив, замлъкне, а ушите ми започнат  да се топят в тишината, дирейки край рафтовете с книги, избърсаните шкафове и полетите саксии в стаите на жилището, бродещи духове, някой сякаш плясва с ръце на сантиметри от лицето ми и  ме кара да се сепна. И аз наистина се сепвам, светвам, точно както онези модерни лампи по нощните шкафчета, които реагират на звук.

    Тръгвам към терасата – не, никой не ми е казвал да го направя, краката ми сами ме отвеждат натам, толкова съм развълнувана и удивена, че сега гърдите ми се надигат и спадат рязко като на котка, мернала на перваза врабче.

    А хавлията е там, защипана с пръстите на щипките към тънкото въже. По раздвижената ù, подобно на портокалено море повърхност,  пърхат незаписаните от взетите бани  идеи – чувствам ги, мога да ги подуша. Далечната вода е попила, изпарила се е  в атмосферата, но те  са останали запечатани завинаги в една стара хавлиена кърпа...

     Цялата съм настръхнала – ето  на моя, на МОЯ простор, в МОЯ  дом, виси  и  поклаща листите си, изложен  на пролетния полъх, може би  най-странният от всички албуми на света. Албумът на забравата, на ненаписаното...

   А къде е водата сега? Дали не се къпя в нещо невидимо? Онези думи... подредбата им

пет думи... пауза... три... не – усетих нещо... тогава... но...

Екранът на хавлията ту светва,  ту гасне, раздвижван от свежия бриз на бели дървета.

Долу пибиткат автомобили, шивачките от цеха в съседство на моя дом, са излезли в обедна почивка – ругаят, смеят се, викат, шушукат на тълпи по тротоара, заливат улицата – някоя си Мими си е забравила ключовете,  шефът се бил обадил... не, ще се обади към пет. „Цуркеее,купи два геврека, ма”...!

Затварям очи. Забрави това.

Вдишвам дълбоко.

   Не сме ли декември? Боже, колко е студено. Отварям вратата и започвам да се събличам. Косата ми е в дрехата, после хоп, в следващия миг се изсипва като струя по мен.

Останала съм по потник и бързам преди да се вкочаня  да пусна топлата вода по душа – не, нека да е гореща, гореща като август и юли, да гори като огън, да пари, направо да боли от нея, защото сега наистина замръзвам, струва ми се даже (параноичка), че от тавана вали сняг и след малко ще затрупа плочките, душа, мен и бойлера. Треперя ли?

О, нека да забравя всичко... О, нека водата  е гореща.

                   Бяха три думи,  не, само две...

© ВЕСЕЛИНА Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??