Групата се приближаваше бавно към портата на селото, която бе от тежко дърво и стомана. Най-отпред вървеше Толбърн, който беше прегърнал стройната си дъщеря си през рамото и махаше на стражите по кулите.

-Добра вечер! Все пак малката госпожица е жива и здрава! Уплашихте ни Тамида! – каза весело пазачът от едната кула, след което викна заповед. – Отворете портата! Връщат се!

Чуха се няколко силни щраквания ,след което тежката портата се отвори бавно и със скърцане. Още двама от пазачите в леки кожени брони ги посрещнаха с усмивки. Все още не бяха забелязали Грен, който вървеше последен, носещ странния си миризлив товар на рамо. Когато най-накрая го видяха пазачите се втрещиха.

-Кой е този, мистър Толбърн?-попита изумен единия пазач. – Таласъм ли носи?

-Това е господин Грен!-рече високо Толбърн.- Той ще е наш гост и е мой приятел! Спасил е дъщеря ми Тамида от група таласъми, като е успял и да плени един от тях за да отговаря за действията си! Той ще бъде гост в дома ми и настоявам всички да се отнасяте любезно с него докато е при нас! – каза бащата на Тамида и погледна строго своите съселяни.

-Добре ,мистър Толбърн! Щом така желаете! Все пак сте управник на Ивънуел! Щом му имате доверие… - каза учуден стражът докато гледаше към Грен със съмнение. Грен разбра от думите му че Толбърн бе един от важните хора в селото и погледна дребния, пълничък мъж с почуда.

-Имам му доверие!-каза Толбърн уверено и се обърна към странника. - Хайде господин Грен, последвайте ме! Ще ви покажем къде ще бъдете настанен и може да заключим мръсния звяр в нашата маза за през нощта!

Грен кимна и последва Толбърн през портата в малкото село. Къщите му бяха от груб сив  камък, повечето на два етажа, с покриви от изсъхнали растения, които Грен не бе виждал преди, но приличаха на дебели стръкове слама. С Толбърн и Тамида поеха по широкия каменен път между къщите към жилището на управника. Покрай тях започнаха да светват прозорци и странните им обитатели любопитно ги следваха с погледи. След няколко десетки метра достигнаха къщата която явно бе  на Толбърн и Тамида. Отвън  тя не се различаваше по нищо от останалите домове в Ивънуел.

-Е… всичко е наред, драги хора! Хайде заспивайте, че има работа за вършене утре!-провикна се Толбърн високо и се отправи към старата, дървена вратата на къщата си.

 Грен и Тамида го последваха в къщата, която беше просто обзаведена, но уютна. Стените бяха измазани и чисти. Имаше груба маса за хранене с четири стола, стар килим на пода, камина, две легла и бюро с удобно изглеждащ стол. На прозорците имаше малки бели перденца . Това успя да  види Грен от първия етаж, когато Толбърн се обърна към него:  

-Мистър Грен, може ли първо да хвърлите горкия таласъм в мазето ни? После Тамида ще ви покаже къде ще нощувате и ще ви донесе храна! След това, утре сутрин  ще говорим на закуска, ако сте съгласен?

-Добре! Благодаря ,Толбърн! – каза Грен, след което последва подканящата го Тамида към мазето надолу по няколко стъпала. Там набързо остави таласъма през отворената пред него врата, на пода в избата и го върза с още едно въже, което намери там, към една от подпорните колони. Съществото още не се бе свестило или добре се преструваше на загубило съзнание. На излизане Тамида заключи мазето и на Грен му се стори, че таласъма е добре подсигурен и няма да успее да създава проблеми.

-Ела с мен на втория етаж! Там ще те настаним за сега! – подкани го момичето с любезна усмивка.

Грен кимна и я последва нагоре по стълбите. Стигнаха до по-високия етаж и Тамида посочи едната врата в ляво на коридора. Тя беше също стара и дървена и доста солидна и след като Грен я отвори, видя вътре двойно легло, ниска масичка с два стола и гардероб. Стаята имаше прозорец към който Грен се пприближи и видя че той  гледаше към площада на селото, където бе построен шадраван със статуя на красива жена, в раздвижена поза ,а от делвата в ръцете й течеше вода.

-След малко ще ти донеса каша и месо и ще те оставя да се наспиш. – каза Тамида с грижовен тон.

-Звучи страхотно! – отвърна Грен зарадван. – Наистина съм гладен и уморен!

Те размениха приятелски усмивки и Грен остана сам в новата си стая. Време беше да огледа златната гривна, която бе получил от Божеството. Тя беше единственото нещо, за което бе сигурен че е директно свързано с надпреварата. Той вдигна дясната си ръка  с гривната към лицето си и я огледа внимателно. Нямаше механизъм или закопчалка  за сваляне и не можеше и да я изхлузи от ръката си със сила, защото беше почти плътно прилепнала. Гривната беше от масивно злато и имаше седем синьо-зелени камъка, които блестяха игриво. Грен се загледа в камъните и видя че те са почти прозрачни като диаманти или друг вид скъпоценни камъни. Синьо-зеленият им цвят идваше от вътрешността на гривната. Грен се загледа още по-упорито през ценните камъните. Във своята вътрешност гривната пазеше някакъв вид енергия, като синьо-зелен гъст дим, който също имаше свойството да излъчва слабо сияние.

Изведнъж на вратата се почука. –Влез! – каза Грен и Тамида отвори и погледна вътре усмихната. С една ръка Носеше табла с храна, която остави на малката масичка в стаята на гостенина. После се обърна към него и му рече:

-Ами… спокойна нощ! Ще се видим утре! Баща ми сигурно няма търпение да започне да те разпитва и няма да е хич доволен, че си изгубил паметта си. – каза Тамида, докато гледаше към Грен, който бе вече седнал на масичката и оглеждаше храната. На таблата имаше керамична купа с бяла каша, а в отделна по-плитка чиния голямо парче печено месо и питка хляб. Храната ухаеше вкусно и Грен започна да се храни. С пълна уста се обърна към Тамида и й се усмихна пак. Младата жена отвърна на усмивката му докато  излизаше от стаята. Грен бързо се нахрани, въздъхна от облекчение, дръпна резето на вратата си за да я заключи и се хвърли на удобното легло, след което се зави с меките одеяла, които бяха на него. Утре щеше да продължи да мисли, сега трябваше да поспи. Грен затвори очи и се отпусна уморен и в рамките на две минути вече беше заспал.

     Грен се събуди от нежно чуроликане. Отвори очи , протегна се и седна на мекото легло. На прозореца му имаше, красива шарена птичка с лъскави пера. Тя гледаше с интерес вътре в стаята му, като мърдаше глава напред- назад. „Дори и птичките тук бяха  твърде любопитни…“ помисли си Грен и отиде до прозореца да разгледа птичката отблизо, но тя политна уплашена щом мъжът се приближи на крачка от стъклото.

     Слънцето грееше през стъклото на прозореца му с жълто-оранжева светлина и вече се бе издигнало малко над хоризонта. Грен погледна навън към шадравана със статуя на жена. Малкия каменен площад бе оживен и препълнен с хора и същества с чуден произход. Чуваха се гласове, смях и други звуци, които накараха Грен да си спомни за секунда за селото, в което бе отраснал, преди да го вземат в манастира. Споменът избледня бързо и си отиде внезапно, така както бе дошъл.

Грен отиде до вратата на стаята си, дръпна резето и реши да слиза към долния етаж за обещаната закуска, но щом отвори вратата видя пред прага прилежно сгънати дрехи и бележка, която гласеше: „Надявам се дрехите да ти станат! Таласъмът се събуди и не спира да вие в мазето! Татко е бесен и иска да говорите! Аз ще бъда на работа и ще се видим чак на обед! Тамида. “ Грен въздъхна нервно и взе дрехите за да ги облече. Тамида му бе оставила риза и панталон от мек сив плат , както и кожени обувки без връзки, които мъжа нахлузи на краката си, след което сложи и ризата и панталона. Дрехите, които бе облякъл бяха в същия стил и от същата тъкан които носеха и останалите селяни, които Грен бе видял. Явно искаха или да се впише с народа на селото или просто нямаха други дрехи. Грен излезе от стаята си и тръгна към скърцащото, дървено стълбище, което свързваше двата етажа. Щом наближи до стълбите, чу приглушен вой , примесен със скимтене и джавкане от долу. Таласъма наистина бе буден и изглежда не бе доволен, че е вързан в плен. Грен слезе бързо по стълбите. Щом стигна до голямата стая на целия първи етаж, мъжа видя Толбърн седнал на масата за хранене с ръце на ушите. Управника гледаше надолу в масата и леко се поклащаше напред назад на своя стол. Изглеждаше страшно изнервен. Заради странната си поза не бе усетил, че Грен е дошъл в стаята. На стола от противоположната страна на масата имаше закуска, керамична купа с каша и лилави на цвят сочни парчета, които може би бяха плодове.

-Добро утро! – поздрави Грен високо за да го чуе неговия домакин с запушените си уши.

Толбърн се сепна и погледна стреснато към Грен. Нервното му изражение започна да се успокоява бързо при вида на своя гост.  

-Брей! Изкарахте ми акъла мистър Грен! – каза Толбърн. Управникът изглеждаше  малко притеснен и недоспал. – С Тамида почти не спахме заради виенето на проклетия таласъм. Събуди се през нощта и не е млъкнал вече пет часа. Вие горе сигурно спахте добре? – попита управника любезно.

-Да! – каза Грен. – Горе не го чувах…

-Седнете де, седнете! – подкани го Толбърн и посочи към отсрещния стол.

Грен се настани на стола с храната предвидена за него и погледна към домакина си.

-Хапвайте, хайде! – подкани го отново управника.

Грен  подуши странния виолетов на цвят плод и отхапа едно парче. Усети странен и непознат вкус, но му хареса и продължи да се храни без да гледа към Толбърн.

-Тааа… мистър Грен… Имам няколко въпроса за вас, на които бих искал да получа отговор! Хората тук са добри и гостоприемни, но все пак трябва да знаем кой сте и от къде идвате…

Двамата мъже се спогледаха за няколко секунди в тишина нарушавана само от воя на таласъма в мазата. Грен проговори пръв:

-Бих искал да ви кажа кой съм, но както казах и на вашата дъщеря Тамида, аз нямам спомен. Помня единствено името си и това, че съм войн. Незнам как съм се озовал в гората снощи, нито от къде съм. Надявам се спомените ми да се върнат за да мога да отговоря на всички ваши въпроси, Толбърн. – каза Грен спокойно докато гледаше събеседника си в очите. Грен го лъжеше с лекота и пак му стана леко гузно.

-Ох, разбирам сър! Изгубена памет! Съжалявам за несгодите ви, мистър Грен! Забелязах и това бижу на ръката ви… сигурно и него не помните от къде имате? – продължи да любопитства Толбърн.

-Нямам представа! – излъга го Грен отново и покри с ръкав гривната.

-За ваше щастие мистър Грен, аз мисля, че мога да ви помогна и да ви заведа при човек който със сигурно ще знае, ако сте жертва на магия, поразила вашата памет.

-Магия ли? – попита Грен учуден. В този свят такова нещо може би съществуваше и това събуди интереса на война.

Да, сър! – отвърна Толбърн с ентусиазъм.- В близост до селото живее нашата врачка и магьосница. Тя  е… как да кажа… странно създание, но е умела в магия и пророчество… Рядко идва в селото, че не е много общителна… Те и хората я избягват и ходят в колибата й само при крайна нужда.

   Грен се развълнува истински. Магьосницата можеше да му помогне или да го насочи. Можеше да знае нещо за гривната, или за божеството и надпреварата.

-Кога можем да отидем при врачката? – попита Грен бързо.

-Ами… сега, веднага! Веднага щом довършите закуската си , сър! – каза леко изненадан Толбърн, след което продължи. – Само, че… при нея не се ходи с празни ръце, че се обижда! Трябва да занесем нещо…

  Грен се сети за нещото и се усмихна на Толбърн заговорнически. – Ще заведем таласъма!

- Гениално, мистър Грен, гениално! Да прави с него каквото желае! Заболяха ме ушите да го слушам как вие! – каза Толбърн и раздразнето погледна към избата.

  Грен довърши бързо закуската си, след което стана от масата за да покаже, че е готов. Домакина му също стана и кимна към мазето с любезен поглед. Двамата слязоха по няколко стъпала до врата на избата където воя бе още по- пронизителен. Толбърн бързо отключи врата и мъжете влязоха при своя пленник. Цялата изба миришеше на мокро куче, а таласъма се опитваше да прегризе въжетата с които бе вързан и надаваше адския си вой. Щом ги видя да влизат той ги изгледа с ужас изписан в  ококорените му, жълти очи и започна да се дърпа яростно колкото можеше по-далеч от тях. Създанието явно мислеше, че идват да го убият и щом видя, че не може да се освободи  започна да скимти жално и умилително със смъртен страх в очите.

-Спокойно , миризливко ! Няма да те нараним! Стой мирен! – каза му Грен и се приближи до таласъма, след което посегна към него.

-Внимавайте да не ви ухапе, мистър Грен! – каза Толбърн, който предпазливо стоеше назад в близост до вратата.

Няколко минути Грен се опитваше да отвърже таласъма от  колоната за която го бе подсигурил снощи, но създанието се мяташе паникьосано и се опитваше да го ухапе с острите си зъби.

-Няма да стане така! – ядоса се Грен накрая. В следващия миг нанесе бърз удар с юмрук отгоре по главата на вързаното същество и то изгуби съзнание отново.

-Брей! Приспахте го с един удар, сър! Впечатлен съм, и не бих искал да съм срещу вас на бойното поле! – каза ококорен Толбърн, докато Грен за пореден път бе принуден да нарами миризливия таласъм.

-Готови ли сме да видим врачката, Толбърн? – попита Грен с нетърпение.

- Тръгваме, сър, тръгваме! Последвайте ме! Колибата на Маггана не е далеч от селото. Само да минем да вземем транспорт…

- Транспорт ли? – учуди се Грен.

- Ее… не мислите да вървите пеш с това нещо на гърба си отново нали? Ще вземем каруца! – усмихна се доволно Толбърн. – Хайде последвайте ме!

След малко Грен и управника излязоха от каменната къща и попаднаха на оживената уличка на Ивънуел.

Подминаваха изумените селяни, много от които странни неземни същества, докато вървяха към обещания транспорт.  Толбърн поздравяваше с усмивка някои от съселяните си и вървеше бързо напред, а Грен бе плътно зад него с таласъма на рамо. След като подминаха площада с шадравана, които се виждаше от прозореца на Грен, свиха надясно, обсипвани от любопитните погледи на съществата от Ивънуел. След малко пред тях Грен видя сграда, която приличаше на конюшня или обор, почти накрая на селото , но вместо коне вътре бяха запрени отново странни същества, каквито мъжа не бе виждал досега, както и няколко дървени каруци с големи колела. Съществата приличаха на крави , въпреки че бяха по-малки на размер и имаха дълга гъста козина, която стигаше почти до земята. Бяха различни на цвят, като имаше черни, кафеникави, сиви, бели, а някой от тях и с прошарена козина. Имаха рога със леко спираловидна форма, малки ушички, огромни ноздри и  спокойни очи които едвам се виждаха от гъстата козина.

-Яксовете ни! – каза Толбърн като потупа едното създание по гърба. – Кротки и полезни животинки са! Осигуряват ни вълна, мляко, месо и орем и пътуваме с тях. Изключително силни и издръжливи са, но не са много бързи.

-Какво ще желаете, мистър Толбърн? – попита един селянин, който доеше един от яксовете и хвърляше на Грен, с таласъма на гръб, съмнителни погледи. Сигурно вече цялото село знаеше за новия им гост и хората бяха любопитни да го видят с очите си.

- Ще взема якс и каручка! Отиваме при Маггана! – каза Толбърн развънувано и даде на селянина няколко монети. Работниците от обора на яксовете бързо впрегнаха едно животно в каруца. Грен хвърли таласъма отзад и се настани до Толбърн на седалката в предната част. Управника взе юздите и викна команда на якса, който измуча и потегли напред по каменния път към портата. Управника се обърна назад и помаха на работниците с усмивка.

-На добър път, господа! - викна единият с лека усмивка и помаха в отговор.